Широките граници на личните предели

Понякога ми идва да изляза от тялото си и да се разкрещя. Да я пусна тази душа на свобода – да се рее, да въздиша, да преболедува и премисли всички мъчнотии, които я помрачават, пък после ако иска да се върне, ако ли не, едва ли трудно се живее бездушно. Гоня апатията, безразличието и посредствеността всеки ден. Пука ми, по дяволите. Даже твърде много ме е грижа, за който трябва и не трябва. И после собствените ми достойнства се загнездват в чуждите очи, като парченца от дяволското огледало, с което повредиха Кай. Предразсъдъците и псевдо – моралът не ни правят повече от другите, напротив, принизяват ни и са обида сами по себе си. Оказва се, че собствените ни предели имат широки граници – и когато искаме да творим добро, а и за злото същото се отнася. Не е важно на нас да ни е добре, а на другият да му е зле, нали така се казваше. Да, ама не съвсем. Така не се живее или поне – не, в пълния смисъл на думата. Така се вегетира, съществува, пребивава на този свят, но за живот не може и дума да става. А есента е толкова подходяща за трупане на цветни спомени, жалко че изтича между пръстите...

...има за какво да се живее...

Понеделник вечер... обикновено все пиша в неделя, но понякога музата ми я няма, крие се, губи се, чупи се, сърдита е, избягва ме, а когато се появи не пита, просто се завръща тихичко, с оная загадъчна усмивка и дълги мигли и ми напомня за себе си. И в тези дни, или пък нощи, аз нямам право на нищо друго, няма сън, нито почивка, никой не съществува.

Това са миговете, в които се усещам в пълнота, миговете в които наистина живея...

Аз пиша, когато съм тъжна, теша сълзите си с проза и поезия, а те тъкмо са готови да се отронят, но се спират на прага на очите ми и се връщат обратно, изпаряват се. Странно е, когато мислите се материализират.

Ние си представяме лица, гласове, звуци, чувства, емоции, срещи и какво ли още не. Понякога ги сънуваме, крадем си от чужди образи, прикачаме ги с кламери към неизбежното... А когато нещо се случи в действителност... тогава какво? Тогава усмивката ми започва да краси тъжните ми очи и да напомня, че има за какво да се живее.

Ти не вярваш в мен - аз пораснах

Не ми събирай трохи, раздай ги на птиците.

 Аз отдавна нямам никаква нужда от тях.

 Наклади си огън с/ъс моите истини,

 до днес 100 години, без да искам, проспах. 

И когато отворих очи на разсъмване

 всичко изглеждаше просто и ясно. 

 Срещата – кратка, раздялата – дълга.

 Ти не вярваш в мен – аз пораснах.

Нямам си сърце

Не ми се дави – не мога да плувам. Вода дълбока съм и много мрачна. Сънувам принцове... сънувам събуждам се и дълго плача... И после тихичко заспивам – не ми се пада отвисоко. Ела при мен ще те приспивам, ще е болезнен после скока... А можех да те нося на ръце, но смелостта сама удавих. Аз имам всичко, нямам си сърце. Мечтите си и себе си оставих...

Не свиквай твърде много

Не свиквай твърде много с мене –
каляската ще стане тиква...
Да те обичам просто нямам време.
Не свиквай с мене. Чуваш ли? – не свиквай.
Принцесата ще си остане все заспала,
а знам как тайничко я гледаш вечер.
Но твоята любов е закъсняла...
И тя ще спи не 100 години – цяла вечност.
И нито топлите ти устни и усмивка
и нито чудеса и заклинания незнайни
не могат да я върнат – свиквай.
Че те обичаше – ще си остане тайна...

По покривите.../ Не е ли тъжно...

По покривите – там те търся всяка нощ –
над всички къщи - тихи и заспали.
Вълнува ме прощалното ни „още”,
макар че всичко ми прилича на начало.
Не позволявам никой да ме заобича,
бодлива съм и опак, и инат.
Отдавна не приличам на момиче
наивна, тъжна, не от тоя свят.
Загубих си крилете преди време
и оттогава всеки ден вървя,
не може никой вярата ми да отнеме,
не съм такава, няма и да позволя.
А шепи щастие ми пращаш ти
и аз така се размечтавам, лудо.
И всеки ден така ми се лети...
Не е ли тъжно да си влюбен?

Не позволявай на това да заприлича на любов. Разминахме се, няма как да се обичаме. Ще те забравям в целувките на всеки нов, а ти си остани при онова момиче... Не позволявай номера ми да изплува в ума ти и да те кара да го набереш отново и ако можеш забрави хиляди пъти усмивката ми – аз ще си намеря нова. Не позволявай мислите за мен да идват плахи, в просъницата на самотните ти нощи. Не ме търси, не ме мисли, недей да обещаваш, аз никога не ще призная, че те обичам още.

... защото не ни е писано...

        Слушам Адел, нейната Love song... Цялата аз съм едно такова настроение - ретро, любовно, с баладични нотки и блус... танцува ми се... мечтае ми се... посреща ми се залеза... и после... после изгрева. Пея си наум, избягвам мислите за него. Паля си цигара... you make me feel like I am whole again... (караш ме да се чувствам цяла отново...) ... хм... би могъл... и в редките моменти, когато си на ръка разстояние всъщност го правиш... и няма нищо по-хубаво. 

         И въпреки всичко няма да съм с теб, не защото не може или защото не трябва, а защото не ни е писано. Нали най-красивата любов е невъзможната... и аз съм невъзможна като любовта ти и като моята. Харесва ми да те пускам в мислите ми, да сядам до теб и да мълчим... Разминахме се, ти вече го знаеш... нали ти казах... и всичко остана в рамките на "щеше", а ти вълнуваш... Не се обичаме... и двамата не можем да обичаме, какво остава - само тънката невидима нишка, изтъкана от спомени и думи. However far away... you make me feel I am home again. Разстоянията са нищо и никога не са били... Липсваш ми, чакам те в сънищата.

Живее ми се - сега е моментът.

     Чашите с кафе и гледането на карти познавали, дори когато става дума за невъзможни неща и все пак... нужно е зрение, за да се отгатнат някои тайни. Всичко е написано в дебелите книги на живота – знае се как ще се случи, просто ние наивните хора не го разбираме или поне не - често. Първи, втори, трети... на първи, на втори... всичко е цифри, фибри, клетки и предусещания, които са навсякъде около нас.  Големите черни единици понякога не са това, което мислим. Показват ни скритите си страни и ни карат да мечтаем, наричат ни на галено „усмивке” и няма нищо и никой, а имаше допреди миг или два...
      Защо все така се случва? А цинизмът... за него много може да се каже, ама реалността го е довела дотук, до тази крайна точка. Не е правилно, а и е против принципите – на кой му пука. Грешките отдавна вече не съществуват, щом ни е хубаво. И после пътища колкото щеш, ама как ми се иска само да са с правилните хора, на които им пука, които не са страхуват, които не са такива каквито аз бях преди.
       Живее ми се - сега е моментът.

"Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това."

      Мина известно време от последния път, но този път не е защото нямам муза или не ми се пише. Просто дните бяха пренаситени с пълната, цветна гама от емоции и случки и не остана време за писане. Но ето, че днес имам какво да кажа. 

       Аз съм учител, не само по образование и по професия, но и по призвание. Занимавам се с трудни деца, с агресивни прояви, проблеми в семейството, от малцинствата, в неравностойно социално положение и гордо заявявам, че те ми носят повече радост от всеки друг, защото колкото повече давам, толкова повече получавам. И така в последните две години животът ми е изпъстрен с всякакви случки и ситуации, които го правят пълнокръвен. Всъщност аз обичам своите ученици много, наистина много. Уча се всеки ден от тях, а и те по-малко - от мене и израстваме, ставаме човеци. А когато срещаме пречки - преодоляваме ги заедно, когато се трудим  жънем плодовете от усърдието си. 

       Не мога да кажа, че съм традиционният учител, онзи който е такъв само в часовете, защото за да възпиташ едно дете ти трябва много повече време и пространство от 45 минути.А за да възпиташ много е необходим и талант.  Добрият учител е онзи, който съумява не само да образова, но и да възпитава. И въпреки пречките и противовесните сили, въпреки онези, които се опитват да пречат, ние вървим напред, с малки стъпки, на прохождащо дете. 

      И ако днес срещнете моите ученици и ги питате какво са научили - те знаят как да отговорят и не само това, ние живеем, мечтаем, израстваме заедно, учим се от грешките си, творим, търсим верните отговори и правилния път. Равносметката си е лично моя и всеки път си мисля все за краят на един откъс от Джон Шлатър, който в пълна сила важи за мен и гласи следното: "Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това." 

Веднъж в/ъв месеца (Птичи крила)

Веднъж в/ъв месеца късаш синджира

и се обаждаш точно на мен...

Веднъж в/ъв месеца не ти се прибира

и ти разбирам и е простено...

В тези дни играем на думи,

рисуваме къщи и гоним слънца.

В тези дни се обичаме шумно

и малко приличаме с теб на деца.

Веднъж в/ъв месеца забравям кои сме

и живея безумно, ей така – за мига.

Веднъж в/ъв месеца светът има смисъл

и той ми дава птичи крила... 

За ъглите и центъра

  Е, аз мислех да звънна, да те чуя, но тогава внезапно се сетих, че съм никоя и колкото и да приличат на любов кратките ни срещи, те всъщност не са. Често забравям, че моето място е в ъгъла на твоя живот, а ъглите никога не са били от значение. И независимо, че центърът е скучен, параноичен и те прави по-самотен, отколкото когато си сам, ти пак си прикачен за него.

  Е, няма нищо, обаждай се, когато си поискаш - все тая. Знаеш ли, че и аз дълго бях с неправилните хора, които ме виждаха сива и прозрачна. И аз бях център без значение. Но слава богу се спасих – сега съм друга, каквато си поискам.

            И най-важното – щастлива и удовлетворена от това, което съм. А ти си стой привързан към нещастието и неразбирането. Веднъж ми каза, че в живота толкова рядко срещаме хора, които ни виждат какви сме всъщност, че е грях да ги пуснем да си идат – вероятно си напълно прав.

        И не, че имах намерение да ти казвам всичко това, просто след нощите, в които те сънувам се сещам, че ме е грижа за теб и може би не е любов, особено от ъгъла, в който съм, но все пак – аз съм тук и мен ме има, а как да живееш ти избираш сам.

Великденско...

    Камбаната на малката селска черква зазвъня празнично... Църквата отвори широко врати за вярващите. 

      Чуваше се хорова църковна музика, хората вътре говореха  шепнейки и се поздравяваха с усмивка. Запалените свещи хвърляха загадъчни светлосенки върху олтара и напомняха за 500 - годишна история. 

    Какво ли знаеха местата за хората? Колко ли премълчани моменти и погледи са останали тихи и скрити за света?

   В църквата нямаше свещеник, но колко ли църкви в страната бяха останали затворени за хората... Всъщност вярата понякога няма нужда от посредник, или я има в сърцата, или не. 

     Дали поне половината от хората дошли тази вечер тук бяха наясно какво точно се случва? - едва ли. Просто някаква християнска традиция, но не само... 

    И всъщност това отвъд е по-важно от всички запалени восъчни свещи... Това отвъд е нещо, което си заслужава да бъде разбрано и по-важно - усетено. Посадените семенца вътре в душите имат нужда от грижи, за да израснат, а какъв по-добър повод от Великден, това да се случи.

Христос Воскресе!

 

Както мъж обича

Ще те обичам както мъж обича –

непостоянно и с полу - любов...

Надявам се на теб да заприличам

и всяка вечер да излизам с нов

и той да мисли, че ще го боготворя,

да чака да му дам звездите и луната.

А когато след целувките се изморя

ще изчезна смело като летен вятър -

с усмивка на лицето и лек парфюм.

Не ме интересуват упреци и време.

Край мене ще се вдига много шум.

Аз няма как да бъда наранена.

Залезът навън е нарисуван

И буквите сами се трият,
не смеят да изпишат думи.
И аз се крия, истински се крия
от всичко общо помежду ни.
И залезът навън е нарисуван
с бои, които се разтичат.
Не ме лъжи, че днес си влюбен.
Едва ли някога си ме обичал.
А ми приличаше на страст поне,
а може би дори на обич плаха.
И маковете в топлото поле
след твоите думи изсивяха.
А аз разбрах, че всичко с тебе
е псевдо – разказ за един човек.
Аз нямам и свободно време.
Е, нека пътя ти да бъде лек.

Като вързан вятър в буркан

Като вързан вятър в буркан

аз препускам в твоите длани,

но светът все ме дърпа натам

дето слънцето вечер не ляга,

а мечтае сънливо за лунни лъчи

и сънува облаци топли и меки.

Аз се влюбих  за малко почти

и забравих за всичко и всеки.

Ти не чакай моето връщане,

няма смисъл, нищо не остана.

Нито аз, ни ти сме все същите.

И аз спрях да искам и вярвам.

Като вързан вятър в буркан

аз препускам. Недей да ме спираш.

И светът все ме тегли натам...

Нямам дом. И не ми се прибира.

И всеки път... (Дали това е любов)

Без да придавам особено значение на щастието и без да го омаловажавам ми се иска тихите поетични ноти, които танцуват в мене да бъдат запаметени. И въпреки, че днес е денят на лъжата, на мен ми се стори истински – от плът и кръв. Дългите пътеки на времето ни разминаваха многократно, но когато има да се случва нещо, то става, ей така, напук на планове, ангажименти, връзки, отношения, приятелства и всичко там, както си му е реда.

И въпреки, че небето е сърдито и почти се е разплакало, днес аз съм слънчева. Блестя. Обичам всяко начало, дори и нашето, макар че не се знае накъде ни води. А под черупката се крие някой друг, чиито бледи черти и очи аз съм виждала, а понякога и усещала назад през годините. И ако не се страхувах бих се влюбила в това, което виждам и не бих го пуснала да си отиде.

Някои неща са предначертани, сигурна съм и всеки път, когато идваш в съня ми всъщност душата ти търси моята, за да й каже, че я обича. И всеки път, когато ти забранявам да помниш вкуса на целувките ни всъщност ги превръщам в белези, които остават и в теб и в мене. И всеки път, когато сме заедно аз се превръщам в малко момиче с детински желания, което обича усмивката ти. Сега е време да науча дали това е любов...

Да върнеш мене вече си безсилен

Когато разбереш какво изгуби
ще паднат бързо облаците сиви.
И нощите до късно ще са будни,
а дните тихичко ще те приспиват.
Ще се отърсят спомените от праха
и ще те разплакват всеки божи ден.
И цялата полепнала по теб тъга
ще иска да я срещнеш с мен.
Но времето отдавна ще го няма
събра си куфарите още вчера.
Аз тръгнах. Споменът за мойто рамо
ореховите самотни клони разтрепери.
Сбогуване през есента последна.
Взех с мене слънцето и свободата...
Ти не видя - небето поглед сведе,
от пантите откъсна се вратата.
Опита се светът едва да задържи.
да го подпре със свойте крехки сили.
Но срутиха го твоите безочливи лъжи.
Да върнеш мене вече си безсилен.

Научих се да гълтам / Понякога е нужно само...

Е, този път няма да са няколко чаши уиски, а бутилка минерална вода на екс. А някои казват, че се успокояват с една изпушена цигара. Едва ли ще помогне. За няколко седмици равносметката е следната – не остана време, в което сърцето ми да бъде на мястото си, цяло и нечупливо, изпълнено със смелост, както беше някога. И нито здравите двойни конци, нито лепилото, нито привидната усмивка помагат. Научих се да гълтам, да ги гълтам пустите си сълзи, а някои казват, че съм плачела отвътре. Истината е, че няма да позволя да ги видят, твърде ценни са ми.

По дяволите... а понякога е нужно само да разчистим живота си от излишните хора и вещи, та да остане място за нещо ново.

Седмични оттенъци в неделя

Неделно ми е, а през последните няколко седмици неделята минаваше за миг – докато затворя очите си за няколко секунди, тя вече беше свършила. Но не и днес, е, какво да се прави – има и такива дни. Неделя – ден за размисъл, нали така. 

Последната една седмица беше изпъстрена с какво ли не, което всъщност повлия и на моето настроение, подобно на мартенско време. Изхвърляйки плявата и запазвайки за себе си единствено есенцията, стигаме до следните няколко извода: Няма кой да ни търси приключения. Дали ще живеем както ни харесва зависи само от нас самите. Е, аз обичам да си търся приключения, а който търси намира. Така се озовах къде ли не, в какви ли не ситуации, важното е, че ги оцених по достойнство – от всички страни.    

След няколко часа на открито вчера, днес съм с лека настинка, но така е понякога... Имам чисто нов запас от човешки характеристики, както и хиляди нови въпроси за ценностите у човека и за това къде се загуби морала и толкова важно ли е да сме изцяло разкрепостени. Получих няколко житейски урока и прочие. 

Срещнах се с различни хора и благодарих за начина си на живот и на мислене. Не ми се иска да загубя себе си, независимо от това какво ми се случва. Понякога не забелязваме какви са хората около нас, а зад привидните им обвивки, те често не са точно такива, каквито очакваме да бъдат (това не е и нужно и все пак...). 

Тази седмица се сбогувах с купчина спомени, с част от миналото си и се опитах да бъда издръжлива, иска ми се да кажа и силна..., може би съм такава, а може би не съм, кой знае. И ако всичко казано дотук звучи като разхвърляни мисли, признавам, че е така. Това просто са оттенъците на една моя седмица.   

Не те усещам

Вървиш до мен – не те усещам,
а имам две калинки в ръката.
Сянка на съседната пресечка
и там, на ъгъла - една разплата.
Има ли нещо сигурно ? – едва ли.
Старият часовник времето разплака.
Дните нощите са разболяли,
а на мен така не ми се чака.
И бягството е  вече с вкус и име
и носи няколко молитви в джоба.
Не те усещам, ако можеш прегърни ме,
Ако ли не – аз просто ще си ходя.

Петък обикновено е ден за размисъл

      Не обичам самосъжалението, а и честно да призная  въобще не ми отива, но понякога мътните му води ме завличат някъде навътре и надълбоко, или поне ме дърпат, напомнят ми за себе си. А когато става дума за човешкото у хората, или за неговата липса, е тогава просто е неизбежно. Понякога разни дребни факти от реалността ме карат да бъда непримирима в мислите и в делата си - имам хронична непоносимост към предателството, към твърде големия егоизъм, който не позволява да виждаме по-далеч от собствения си нос, към онези, които злоупотребяват с човешките права и ги нарушават. 

   Псевдо-човеци в агнешки кожи и с вълчи нрав стойте далече от мен... Животът ми е твърде кратък и твърде ценен, за да не го живея пълноценно, ако някой мисли, че може да го направи вместо мен е сбъркал, ако някой смята, че ще се удавя в реки от скръб - отново е на грешен път, ако някой смята, че може да ме заблуди - аз гледам с широко отворени очи.                   

  Позволявам твърде често да ми пука твърде много за твърде незначителни неща, но принципни, някои хора го наричат човеколюбство... може и така да е... не знам. Петък обикновено е ден за размисъл.

Празнично

   Напоследък все ми се празнува и тъй като днес имам пълното право да го направя, но едва ли ще успея, ми се иска да подаря, на всички от нежния пол, букет от цветни думи и мисли. Да им пожелая да не се отказват от това, в което вярват, винаги да търсят, да не им остава време за мрак и тъмнина от розови дни и споделеност. Да се чувстват пълноценни, обичани, в хармония със света, щастливи. Да даряват и съграждат, да творят и да не отстъпват  никога и крачка от своята същност. 

За мъжете и приятелките (Из архивите...)

В този свят, в който мъжете са по-важни от приятелите всъщност можем ли да се доверим на някого?

       Поредната сутрин, в която се будя от телефона си със съобщение на гласовата ми поща: "Миличка съжалявам, че не се прибрах снощи, но ще поостана още малко при Пламен. Ще ми разкажеш какво те притеснява, когато се прибера". Една от любимите ми фрази - това се казва да ти започне добре деня, а после забравени документи, разлята чаша кафе върху любимия пуловер, мъмрене от шефа... и всичко това все на мен. Следобедът ми е залят от порой, следват гръмотевици, спря тока, е... , поне свещи имам. И докато стоя на прекрасната си тераса с изглед към града, с чаша джин в ръка, докато се опитвам да открия положителното от деня,  вратата се отключва и тя - моята приятелка и понастоящем съквартирантка се прибира, видимо щастлива и пийнала, спъва се в собствените си крака, чупи нокът, започва да мърмори, а аз проявявам разбиране и я слагам да спи... Допивам си джина и лягам.
          На сутринта ставам във видимо добро настроение, приятна италианска песен ме посреща по радиото, текстът е свързан с щастливия живот и с любовта... типично. Приготвям закуска - чаша сок, кафе, палачинки и с усмивка се запътвам да събудя моята сънла, но отново изненада - оставам неподвижна на прага, сякаш се удрям в стена, видими следи от удара няма, но аз го усещам. Какво да видя - повече отколкото искам от Пламен... Кога е влязъл не знам, кога ще си тръгне също... Извинявам се любезно, прибирам си обратно закуската и влизам в собствената си стая, единственото място, където мога да се скрия. А този Пламен аз добре го познавам, посредствен мъж, търсещ забавления и начин, по който възможно най-приятно да похарчи малкото пари, които изкарва - а как по-лесно и по-приятно ако не с пиене и жени. Е, какво да се прави, хора много, идеали много.
         Изпивам кафето, което не беше за мен набързо и отново на работа. А когато се прибирам, хаос, бъркотия и някъде там сред счупените чаши и чинии - бележка "Не ме чакай, няма да се прибирам". Чудя се какво е станало - два варианта или страст или скандал. Каквото и да е, моля се скоро да свърши, ако ми се живееше сама, щях да го направя.  От толкова много чакане забравих какво щях да й споделям... Все се питам какви приятелки са тези, които те пренебрегват заради мъже и отговорът е все един и същ - никакви. И тази вечер ще я споделя не с кого да е, а с чаша джин с много лед и парченце лимон, но темата за алкохола и жените е друга, нея друг път ще я чуете...

За да се сещам...

Един скъп за мен човек ми напомни следното ♥: "Животът е твърде кратък, за да прекарваш време с хора, които изсмукват щастието ти. Ако някой те иска в живота си, ще направи място за теб – не би трябвало да се бориш за място там. Никога, ама никога не настоявай да си в живота на някой, който непрекъснато те недооценява. И запомни, че не хората, които са до теб, когато си в най-добра форма, а онези, които остават до теб в най-лошите моменти са истинските ти приятели."

От утре

От утре ще съм чисто нова –
ще залепя студената усмивка
и ще забравя празния ти поглед,
с/ъс който напоследък свикнах.
От утре. Днес ще си поплача,
защото адски ми тежи на гърлото –
парчетата страх ужасно нагарчат.
Напомнят ми за въглени погълнати.
От утре няма да съм тиха сянка
на себе си и на живота черно-сив.
От утре ще съм пламък, силен пламък.
А ти върви по дяволите и бъди щастлив.

Задушница

Душите си погребахме отдавна –
при мъртвите, земята ги прие.
Със греховете битката безславна
десетки жертви с ярост взе...
Преливат вино, чупят пита
и бледите ни близки плачат.
Желаем ли смъртта животът не попита.
И собствената съвест бе палачът.
Телата – обиталища без цел и дух
не срещат в себе си надежда плаха.
Крещя до лудост – аз съм тук,
не помня вече дишах ли, живях ли...

Напук на всичко

Поезията ми тихо заваля
и се разплака - тънкокрила.
Светът сълзите свои изваля,
а аз се чудя имам ли в мене сила,
с която да повдигам светове
и да разказвам приказки щастливи.
Животът много обич ми отне
и въпреки това съм жива...
И плача, и мечтая, и пулсирам,
творя, обичам, чакам и дишам.
Зад всяка мъка щастие намирам.
Напук на всичко аз съм тук и пиша. 

Няма изгреви, чакат ни залези

 

                                          Ти ме виждаш – студена, различна,
                                          сякаш зимата е минала през мене.
                                          Научи ме студът на (не)обичане.
                                          Откраднаха от мене времето.
                                          Очите ми са мрачно сини
                                          и чакат пролет, искат пролет.
                                          Бурканче  сладко от малини
                                          и птичи песни, сън и полет.
                                         Ти ме виждаш – различна, далечна.
                                         Няма изгреви, чакат ни залези.
                                         Слънцето облачна риза облече,
                                         тъжно остана, макар че е празник.

Днес празнувам...

      Днес празнувам... своя рожден ден... което ме прави щастлива и придава някакъв особен блясък на очите ми от момента, в който ги отворих. А сънувах дъжд - топъл, пролетен, събух обувките си и вървях по мократа трева в един, познат за мене, парк. Странно... 

      Обличам си мечтите в бяло, рисувам няколко нови в скицника, който си купих, ще правя сладкиш с малиново сладко. Не мога да не надникна в бъдещето с чаша турско кафе и едни карти Таро.    

     Припомням си няколко скрити момента от минали рождени дни, които ме топлят и ме усмихват. Станала съм рано, преди изгрев, когато дори на облаците още им се спи, но това е моят ден и искам да го изживея пълноценно, да го изпълня със смисъл и с любов и да бъда себе си. 

      Кога, ако не днес?

Първи ден от месеца на любовта...

    Първи ден от месеца на любовта... И в него не ми е присъщо да говоря за любов... за любов и още нещо... онази дето те спохожда в най-неточния момент и ти дава всичко или ти го взема. И въпреки това не мога да я подмина, когато я видя... И не, не съм непоправим романтик, дори напоследък скептично й обръщам гръб всеки път, когато ме доближи, строя стени и прочие. И все пак любовта се крие в онзи поглед, с който гледаш някой и тайно се усмихваш. Тя обръща света ти с главата надолу, кара стомаха ти да се свива, окрилява те, разплаква те, ядосва ти и ти пак тичаш след нея.
     Любовта често ни чака на ъгъла, изненадва ни, понякога е просто две ръце, които те измъкват от мътната вода преди да си потънал. Тя е билет за въртележка в дъждовен ден, когато въпреки студа и мокрото време усмивката не се отлепя от лицето ти.
    Любовта ни приема такива каквито сме – голи, боси, самотни, нещастни, не ни упреква, не изисква, не мисли за бъдещето и миналото. Справя се с разстоянията и с времето, грижи се за нас, никога не се уморява да дава. Готова е на всичко, наш спасител и приятел.
   Любовта се крие в аромата на люлякови нощи, на откъснат цвят от кестен в топла пролетна вечер. А през лятото пее с щурците и ни приспива в житата. Любовта е покана за танц на улицата – спонтанна, нервна, страстна, безочлива, каква ли не. Не бих могла да сбъркам уханието й, като парфюм, който носи със себе си името на някой от миналото, като спомен, който чака да бъде сбъднат.
     Любовта ни заразява с част от своята лудост, плаши ни и ни привлича, страда с нас и мечтае с нас. Има много лица, но истинското й няма как да го сбъркате, защото ако го видите значи сте от онези, които знаят как да обичат и го правят. 
 

Кой е чувал вълк да се кръсти?

Време е за малко поезия, която всъщност е неизменна част от мен, от мислите и дните ми. Enjoy it ;)

                                                     "...Не, не съм твоя мъж. И не съм
                                                       покровител на чужди огнища.
                                                      Аз обичам по-кратко от гръм.
                                                     Не очаквай от мен друго нищо..."
                                                                                             Ивайло Терзийски

Ти не си моят мъж. Да, не си.
Не очаквам от тебе и чудо.
Зарови пръсти в моите коси.
Аз не мога да спя и съм будна.

Не подклаждай за мене огнища,
тя жаравата още ме топли.
Не придавай смисъл на нищо.
Ще ни погуби утре животът.

Аз сънувах сам вълк единак,
който чака точно мене на прага.
Прекосил е в среднощ и моретата чак,
а да вие... така му приляга...

Само миг, или два с тебе мълчим.
И слизам в душата ти бяла, на пръсти.
Стрелям в/ъв нея безпощадно с очи.
Кой е чувал вълк да се кръсти?

Нещо се случва...

      Нещо се случва... дори и когато сме спрели и мислим за това, което е, което е било или е можело да бъде. Кои сме ние всъщност? – такива, каквито се усещаме или каквито другите ни виждат, или нито една от тези възможности. Има ли ни?
       Температурата навън е престъпно висока, а аз се противопоставям на горещото време с мрачни мисли, тъмни дрехи и облачно настроение. Защо ли? – не знам защо, просто така, защото ме има, или защото ме няма. Когато те изкарат извън собствените ти коловози, към които така силно сам си се привързал нещо се случва. Разбираш, че има и нещо друго, нещо отвъд, нещо, което потапя ръце в дълбоките води на душата ти и се опитва да извади оттам самата теб. И ти, искаш или не, за малко се показваш, надничаш, поемаш глътка въздух и се сещаш, че живееш.
      А после..., после обратно потапяш глава във водата, а сълзите си ги гълташ, макар да искат да се изтъркалят по лицето ти. Не ти се мисли, не ти се чувства, не ти се спи, не ти се съществува.
       А всъщност... нещо се случва...  дори и когато сме спрели и мислим за това, което е, което е било или е можело да бъде.
         И е време  да живеем.                                                              ( 2011 )

Познавате ли ги...

  Често разглеждам интернет страници, блогове и в това число -  човешки съдби, а истината е, че попадам на какво ли е...
    Но този откъс по-долу ми направи впечатление и ме накара да попитам сама себе си - Познавам ли ги и една от тях ли съм? - и ако е така какво още може да се направи, защото винаги може и още.
    А ако вие ги познавате - поздравете ги..., ако сте част от тях - добре, че ви има, защото светът се нуждае от творци, мечтатели, Човеци...
От...
Хора с големи идеи и топли сърца…
Хора, които умеят да мечтаят…
Хора, в чиито очи се чете успех…
Хора, в чиито очи се чете живот. Такъв, какъвто трябва да е.
Хора, в чиито очи се чете любов - истинска, голяма, безусловна.
Хора, които независимо колко удара понасят, винаги намират сили да се изправят…
Хора, които помагат без да очакват в замяна.
Хора, които искат, знаят, могат…
Хора, които не раздават празни обещания...
Хора, които спазват обещанията, които поемат  такива…
Хора, които могат да кажат "съжалявам, сгреших."
Хора, които могат да прощават.
Хора, които умеят да благодарят винаги.
Хора, които могат да слушат и да чуват, да гледат и да виждат.
Хора, които умеят да се поставят на мястото на човека отсреща.
Хора, които умеят да виждат и чужда гледна точка или поне се стараят да го направят.
Хора, които предпочитат истината пред лъжата, ако не винаги, то в повечето случаи.
Хора, които умеят да правят подаръци така, че да нямаш право да откажеш.
Хора, които разбират живота, доколкото живота може да бъде разбран.
Хора, които обичат изкуството. Дори не винаги да го разбират.
Хора, които умеят да пеят, защото музиката е магия.
Хора, които умеят да рисуват с думи. Думите са утеха.
Хора, които могат да рискуват.
Хора, които не подчиняват живота си на страх и "какво ако..."
Хора, които предпочитат действието пред бездействието.
Хора, които не смятат за необходимо да се съгласяват с всеки и всичко.
Хора, които имат мнение и ценности.
Хора, които умеят да се променят и да започват отначало, когато трябва.
Хора, които постигат целите си сами.
Хора, които сбъдват мечти на други хора.

Паднали капки любов

        Дъждът навън и тихият шум от паднали капки ми напомнят за любов...

     Сърцето често само определя какво е редно и какво не е. И любовта си отива с безшумни стъпки и също така пристига - неканена, нечакана и без причина. Появява се като момиче с весела усмивка, което обича да скача в локвите. Същата тя рисува малки сърчица върху запотеното стъкло на забързаните дни. Обича да се катери по дърветата и да сваля звезди, да си ги вплита в косите, а когато се умори - да сънува, но не какво да е и как да е...

    Понякога се ражда от нищото или между редовете на някое тихо приятелство. Има я и в малките следи останали в снега,  в които стъпваш, докато се опитваш да не ги повредиш със своята непохватност. 

        А когато си тръгва трудно някой би могъл да я спре - пада като дъжд от очите и се изгубва по пътя, хваща грешните влакове от грешните гари и изчезва като дим от цигара. А ако случайно реши да се върне го прави по свой начин - с финес или разбива света ни на парчета само, за да има правото да ги подреди отново като пъзел, в който всяко парче и всяко място са едни и същи, но и безкрайно различни.

      Движи света и спира дъха на човек, придава тиха красота на моментите, които остават за цял живот... парадоксално, но факт.

БезСЪВЕСТно

    Просто има хора, които ни провокират да мислим  в една или друга посока... има такива и  щастливци са онези писатели, които ги срещат навреме...

   Съвестта - тази така добре позната, на всички ни, обща спътница, която умее да строи стени по-добре от всеки друг. Тя е привързана за нас с въже, дебело и много здраво, като онези, от които се правят примки. И ние, всички ние, до един я носим със себе си, тя стъпва тихо и наднича често зад рамото ни, а когато усети, че я забравяме винаги се обажда, защото не може да си мълчи. Приказва ли, приказва, не спира.  Някои се по-близки с нея от други, приемат я, допускат я, превръщат я в част от същността си и й вярват повече отколкото на самата вяра. 

     И все пак... не е вярно, че съвестта няма въже, има и то какво, но интересното е какво ще стане ако срежем въжето и му отпуснем края или ако обесим съвестта на същата тази въжена примка. Дали ще живеем по-добре, по-спокойни, по-щастливи или ще се саморазрушим заради опасните си пориви? Истината е, че човек и без съвест може, но трябва да притежава едно друго нещо, наречено отговорност. 

    А дали Съвестта има съвест?

Сбор от избори...

       Не знам дали светът се е преместил или все още е там, където го оставих последния път, когато се обърнах, за да го нагледам. Оттогава мина известно време – малко или много, зависи с какъв аршин го мерим. Истината е, че е възможно и аз да съм се променила, да съм изгубила пътя и в търсенето да съм станала друга или пък неотлъчно да съм го следвала и точно затова да съм различна.
     Въпреки това местата и хората ми изглеждат толкова познати. Кафенето отново е изпълнено с много дим и разговори, които напомнят на изговореното неотдавна. Песента на екрана отсреща е същата онази отпреди осем години, спомням си, че тогава звучеше от всяко крайпътно заведение и беше любима на почти всички.
     Успявам да се отдалеча за момент от разговорите на масата, отпивам глъчтица от горещото си кафе и изчезвам за момент, търсейки какво точно ми се случи през последните години и какви са причините да съм тук и сега. А аз определено вярвам в това, че във всичко има някаква изначална скрита причина, дали е така или – не, само времето ще покаже.
     Не можем да стоим закачени за едни или други любими моменти. Всяко нещо е хубаво, когато се случва в правилното време. Въпреки това не мен ми харесва да се обръщам назад и с тънка, почти уловима усмивка да мога да прегърна старите си , овехтели дни, да потърся някой скрит съвет или просто да се върна към онова момиче, което сякаш имаше смелост да направи каквото и да е.
     През годините нещата, следвайки своя път ми взеха това – онова, е, без да отричам, и дадоха.  Днес аз съм сбор от своите избори – грешни, нелепи, но всички те търсеха правия път. И какво ми остава освен да се радвам на това, което имам в сегашно време и да вярвам в наученото през годините. А бъдещето – за него не бива да се тревожим, искаме или не, то ще дойде, такова каквото трябва да бъде.
     Време е да допия кафето си.

                                                                                                                                                ( 2011)

Хората се завръщат...

      Хората се завръщат... и ако не се страхуваш твърде много от времето като понятие и реалност, и ако умееш най-вече да чакаш търпеливо (което е безкрайно трудно понякога), то ще дойде момент, в който ще се усмихнеш на екрана на телефона си, защото някой призрак от миналото е решил да те навести. Ще подсладиш кафето си с мляко с някой приятен, на пръв поглед неангажиращ, разговор. Ще получиш писмо по пощата, написано на хартия, с красив ръкописен почерк. Ще ти подарят рисунка направена с мисълта за теб. И всичко това ще ти напомни, че живееш.

   Животът връща в дните ни онези, с които имаме все още какво да преживеем, с които е останал белег от недоизживяното общо. Затова не бива да се страхуваме от разделите, от отчуждението и изтритите номера - съдбата си знае работата. 

    И често, само докато мигнем, сякаш за миг, се оказваме в цветни стаи с цветни хора, част от миналото ни, а може би и от бъдещето... :)

За красотите български

       Докато разглеждах блоговете и форумите, на които отделям определено време почти всеки ден, защото намирам неща, които ме вдъхновяват и усмихват, попаднах на тази снимка, която рисува красотите български.

     Живея на място, където снегът, който падна през последните дни е доста и не ми е безразлично, защото последният път, когато имаше толкова сняг бе, когато бях дете. Е, тогава различни бяха моите радости, свързани със студа и този вид климатични условия. 

    За малко дори щях да забравя за тях ако не бяха моите ученици да ми припомнят с желанието си да направят от мен снежен човек. :) В което няма нищо лошо... по принцип.

     Но да се върнем на снимката... псевдонимът на авторката е Muzka, което предполагам идва от муза, онази фигура, известна още от древногръцката митология, свързана с различните изкуства. 

   Е, да, мога с чисто сърце да си призная. За мен снимка, която така образно рисува България, е поезия, ама от онази дето може да те разплаче от радост и като я гледам се чудя и мисля - възможно ли е да сме божи народ, защото такава земя не се дава всекиму... 

     И ако сме такъв, не е ли крайно време да го докажем...

 

2-3 мисли за късмета :)

    Днес си мисля за късмета... Той стои отляво на моето рамо, съвсем мълчаливо и рядко се обажда, дърпа по някой кичур коса, за да се сетя, че е там, а сетя ли се и повярвам ли му, спиране няма, показва на какво е способен в съчетание с неизчерпаемата ми вяра и ме залива с какви ли не приятни приключения. 

     Ех, как го обичам този късмет и как му вярвам. Гледам го в очите и го прегръщам понякога. А другите край мен се чудят - какво ли точно правя, какви ли мантри си казвам, какви ли фокуси знам, че пак става това, което искам или на което се надявам.  Е, много е просто... вярвам в безграничната сила на желанията и в собствения си късмет, а това си заслужава да се опита. :)

За двете страни на нещата

      Преди няколко години на една конференция по философия, на която четох есе за смисъла й и за това, което ми дава, един известен професор ме попита дали мисля за това, което ще ми вземе и дали е достатъчно полученото. Тогава без да се замисля и с широка усмивка,  отговорих, че чрез нея виждам нещата по друг начин, тъй да се каже от друг ъгъл. И също така казах, че това, което ми дава не съм вярвала, че ще получа някога и съм благодарна и доволна.

       Всичко това помня толкова добре и в подробности сякаш се случи вчера. И залата виждам, и атмосферата, присъстващите, разговорите, мястото, градът, времето, дори часът - беше 11:45. Има дни, които се отбелязват в личните ни календари, както и хора, и моменти, и истини. Те не помръдват оттам, стоят си и се обаждат от време на време, надничат и напомнят за себе си. 

     Така стана днес с разговора с професора. По някакви причини се сетих за него и това ме накара да се замисля за двете страни на нещата. Та нали именно Айнщайн е казал, че всяко нещо има две страни и трябва да гледаме винаги от положителната. Това е добра гледна точка и все пак... понякога, защото сме повече черногледи, отколкото е необходимо, или защото позволяваме на мрачните мисли да се промъкнат в домовете и умовете ни, се случва така, че допускаме и другата страна. 

    Онази страна, за която говореше професора, онази страна, която тогава с широката си оптимистична усмивка не виждах, но днес за жалост добре осъзнавам.   

    Философията е начин на живот - аз вярвам в това твърдение и все пак съм напълно сигурна, че няма философ, ама истински, който да не носи върху себе си товара от обратната страна, а тежестта на пътя към мъдростта понякога наистина не е за подценяване.

За човеците и (не)човеците...

     Семействата понякога не ги обединява кръвта, нито общото възпитание, още по-малко родствените връзки. Често всички тези неща се оказват недостатъчни, за да превърнат хората в семейството и да им дадат това, от което имат нужда, или пък просто да ги подкрепят, когато трябва. Всичко това ние отдавна го знаем, а защо още ни пука се чудя. 

    Странното е, че се случва да ни помогнат хора, които дори не сме считали за приятели, такива, които нито са длъжни, нито трябва да го правят, но въпреки това ти подават ръка, удрят едно рамо или пък ти казват две думи, които често са напълно достатъчни. Е, като ги срещнем тези човеци, защото за тях основното е човечността, трябва здраво да ги държим до себе си и да ги ценим, ако можем, разбира се. 

   А за другите - тях струва ли си изобщо да ги коментираме. Животът е кратък - подминаваме и забравяме...