Преди няколко години на една конференция по философия, на която четох есе за смисъла й и за това, което ми дава, един известен професор ме попита дали мисля за това, което ще ми вземе и дали е достатъчно полученото. Тогава без да се замисля и с широка усмивка, отговорих, че чрез нея виждам нещата по друг начин, тъй да се каже от друг ъгъл. И също така казах, че това, което ми дава не съм вярвала, че ще получа някога и съм благодарна и доволна.
Всичко това помня толкова добре и в подробности сякаш се случи вчера. И залата виждам, и атмосферата, присъстващите, разговорите, мястото, градът, времето, дори часът - беше 11:45. Има дни, които се отбелязват в личните ни календари, както и хора, и моменти, и истини. Те не помръдват оттам, стоят си и се обаждат от време на време, надничат и напомнят за себе си.
Така стана днес с разговора с професора. По някакви причини се сетих за него и това ме накара да се замисля за двете страни на нещата. Та нали именно Айнщайн е казал, че всяко нещо има две страни и трябва да гледаме винаги от положителната. Това е добра гледна точка и все пак... понякога, защото сме повече черногледи, отколкото е необходимо, или защото позволяваме на мрачните мисли да се промъкнат в домовете и умовете ни, се случва така, че допускаме и другата страна.
Онази страна, за която говореше професора, онази страна, която тогава с широката си оптимистична усмивка не виждах, но днес за жалост добре осъзнавам.
Философията е начин на живот - аз вярвам в това твърдение и все пак съм напълно сигурна, че няма философ, ама истински, който да не носи върху себе си товара от обратната страна, а тежестта на пътя към мъдростта понякога наистина не е за подценяване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар