По покривите – там те търся всяка нощ –
над всички къщи - тихи и заспали.
Вълнува ме прощалното ни „още”,
макар че всичко ми прилича на начало.
Не позволявам никой да ме заобича,
бодлива съм и опак, и инат.
Отдавна не приличам на момиче
наивна, тъжна, не от тоя свят.
Загубих си крилете преди време
и оттогава всеки ден вървя,
не може никой вярата ми да отнеме,
не съм такава, няма и да позволя.
А шепи щастие ми пращаш ти
и аз така се размечтавам, лудо.
И всеки ден така ми се лети...
Не е ли тъжно да си влюбен?
Няма коментари:
Публикуване на коментар