Не обичам самосъжалението, а и честно да призная въобще не ми отива, но понякога мътните му води ме завличат някъде навътре и надълбоко, или поне ме дърпат, напомнят ми за себе си. А когато става дума за човешкото у хората, или за неговата липса, е тогава просто е неизбежно. Понякога разни дребни факти от реалността ме карат да бъда непримирима в мислите и в делата си - имам хронична непоносимост към предателството, към твърде големия егоизъм, който не позволява да виждаме по-далеч от собствения си нос, към онези, които злоупотребяват с човешките права и ги нарушават.
Псевдо-човеци в агнешки кожи и с вълчи нрав стойте далече от мен... Животът ми е твърде кратък и твърде ценен, за да не го живея пълноценно, ако някой мисли, че може да го направи вместо мен е сбъркал, ако някой смята, че ще се удавя в реки от скръб - отново е на грешен път, ако някой смята, че може да ме заблуди - аз гледам с широко отворени очи.
Позволявам твърде често да ми пука твърде много за твърде незначителни неща, но принципни, някои хора го наричат човеколюбство... може и така да е... не знам. Петък обикновено е ден за размисъл.
Няма коментари:
Публикуване на коментар