Подарих ти чифт крила и те учих да летиш...

Добре помня началото на нашата връзка – беше придружено от джин с тоник и бира. Тогава тъкмо се бях справила с последиците от разбитото си сърце и въпреки това не исках да имаме много общо, за да не те разочаровам. Нежеланието ми ме дърпаше назад, слагаше всевъзможни спирачки и ме караше да мисля за теб само като за приятел, до момента, в който в мен надделя стремежа да ти покажа света такъв, какъвто го виждам аз... Подарих ти чифт крила и те учих да летиш... всеки ден, всяка нощ. И добре си спомням, че ти харесваше. Хубаво е да споделяш света си с някого. Хубаво е да не те е страх. И така известно време – много ли, малко ли, никой не може да каже. Отдадеността ми към теб се превърна в привързаност. Може би, защото ми харесваше да се оглеждам в очите ти, може би, защото имах нужда от някой като теб. Дойде време, в което крилата, които ти дадох те отдалечиха от мен. Издигнаха те, не в действителност, но в ума и в сърцето ти – със сигурност. Тогава загуби способността да ми говориш, стана ням и само понякога усещах топлината на отрудените ти ръце. Разстоянието растеше с такава бясна скорост, че между нас остана бездна и въпреки плахите опити и на двамата да се достигнем вече беше късно. Арогантността и студът те превзеха, моят инат не отстъпваше. Мълчанието вече беше враждебно. Не можех да чуя думите в ума ти, които друг път се изписваха в сърцето ми. Вината беше обща. Загуби ме... Белезите от предходните ми връзки ме бяха научили да си тръгвам с достойнство и макар да него показах думите и съжаленията за това колко много си дал срещу моето нищо ме обидиха. Аз може да съм всякаква, но се познавам достатъчно, за да знам, че когато давам, давам всичко, от сърце, без да мисля, срещу целия свят, без да се интересувам от хорското мнение, без да бъда егоист, слагайки себе си на последно място. Явно ти не го видя. Тръгвам..., тръгвам, както съм дошла – с цялата вътрешна свобода, със сърцето си, умът си и делата си. Ти може би още не разбираш какво си загубил, може би не усещаш празнината, може би ти е все тая или се тешиш с алкохол и приятели. Аз не знам, а и не знам дали искам да знам. Но това, което искам е да излея цялата тъга, която е в мен и да си тръгна, без лоши чувства. Оставям ти крилете, едва ли ще ти трябват щом мен ме няма... Тръгвам...

Ще дойде време...

Ще дойде време и пиедесталът ще се разбие на милион причини. Ние все не броим какво съм ти дала и какво ти си взел от мен, господине. Ореолите продадох още преди век, а сервизът начупих, оставих си чаша. Аз съм буря, облечена като прозрачен човек и вината е наша, умишлено наша. Късам въжета от обтегнати нерви и плача мълчаливо, плача наобратно. Живота пришпорвам, необммислено стегнат, на щастливте дни, най-малко общо кратно. Ще дойде време и светът ще се разпадне, ще дойде време... господине. Всички срещи са от ден до пладне, с/ъс щастието ще се разминем...

Аз те обичам...

Аз те обичам… Изричам го наум, на глас, с очите … и вътре в себе си съм онова момиче, което те научи да политаш… Крилете, скрити в прах и пепел отръсках, без да се оплаквам… Часовникът не отброява времето, не бързам, не почивам и не чакам. А твоят смях ме трогва и разсмива... Мислите за теб в мен прегръщам В ръцете ти съм най-щастлива… След тебе няма как да бъда същата.