Мина известно време от последния път, но този път не е защото нямам муза или не ми се пише. Просто дните бяха пренаситени с пълната, цветна гама от емоции и случки и не остана време за писане. Но ето, че днес имам какво да кажа.
Аз съм учител, не само по образование и по професия, но и по призвание. Занимавам се с трудни деца, с агресивни прояви, проблеми в семейството, от малцинствата, в неравностойно социално положение и гордо заявявам, че те ми носят повече радост от всеки друг, защото колкото повече давам, толкова повече получавам. И така в последните две години животът ми е изпъстрен с всякакви случки и ситуации, които го правят пълнокръвен. Всъщност аз обичам своите ученици много, наистина много. Уча се всеки ден от тях, а и те по-малко - от мене и израстваме, ставаме човеци. А когато срещаме пречки - преодоляваме ги заедно, когато се трудим жънем плодовете от усърдието си.
Не мога да кажа, че съм традиционният учител, онзи който е такъв само в часовете, защото за да възпиташ едно дете ти трябва много повече време и пространство от 45 минути.А за да възпиташ много е необходим и талант. Добрият учител е онзи, който съумява не само да образова, но и да възпитава. И въпреки пречките и противовесните сили, въпреки онези, които се опитват да пречат, ние вървим напред, с малки стъпки, на прохождащо дете.
И ако днес срещнете моите ученици и ги питате какво са научили - те знаят как да отговорят и не само това, ние живеем, мечтаем, израстваме заедно, учим се от грешките си, творим, търсим верните отговори и правилния път. Равносметката си е лично моя и всеки път си мисля все за краят на един откъс от Джон Шлатър, който в пълна сила важи за мен и гласи следното: "Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това."
