Две-три мисли

Понякога ми идва да пиша, да се изпиша цялата и всички тези мисли, които с дни и месеци се разхождат из главата ми дадат място на нещо друго, коренно различно, а може би не чак толкова.Обичам август. Пак оставам тиха отвън и шумна вътре. Остава ми само да повикам смелостта. Друго няма.

Егоизъм vs. Изкуство

Ще пиша за нещата, каквито го усещам и чувствам напоследък. Какво стана с хората, че те се превърнаха в егоисти. Животът ли ги направи такива? Дали времето не им повлия? Да бъдеш егоист е днешно време е модерно. Модерно е да мислиш само за себе си и как да изпиеш парите си в кръчмата в псевдо-забавления с другите като теб. Ама какво му остана на българина - държавата разграбена и хората като нея - разграбени отвътре. Все още се чудя угасна ли искрицата възрожденски дух, която е топлила сърцата на интелектуалците, на хората на изкуството и културата преди и им е давала мотив да продължат напред, да се раздават. А може би просто времето е нарисувало ореоли на ония, които някога са били обикновени хора. И все пак... не може да е така...Това, което се случва е страшно, защото без морал и ценности, без съзидание сме изгубени, но докато някои гледат само как да припечелят за хляба и се кичат с чужди заслуги, ще сме така. А изкуството е там, зад ъгъла... чака своите хора, онези, които дават, независимо колко имат, онези, чиито сърца са чисти и отворени широко, онези, на които принадлежи света.

Това, което не ни убива, ни прави по-силни

"Това, което не ни убива, ни прави по-силни." - повтарям си го, втълпявам си го, опитвам се да му вярвам, наизуст да го знам и все си мисля, че е така, но, уви, защо ли в момента, когато ни предаде човек, на който вярваме думите са толкова далечни, че не ги чувам. Защо, когато хвърлят по нас клевети и лъжи, и камъни, не приемам това за доблестно, нито за честно, но стискам зъби и търпя и си казвам "... И това ще мине" и продължавам. Всичко звучи перфектно, ама от всички тези неща, които не ме убиха, станах толкова силна, че цинизмът се превърна в мой верен спътник и не ми оставя да дишам. Все през неговите очила гледам. Ха, по-интересното е, че ще е така цял живот и в редките мигове, когато сърцето ми се отваря, това е само и защото, трябва да получи още удари, ама много... и всякакви. И за какво, за да се затвори още повече навътре в себе си. Моето сърце е таралеж... и друго не ми трябва...