По обратния път към себе си...

Днес тръгвам по обратния път към себе си. И не защото досега не се обичах, позволих да обичам теб повече от мен самата… Грешка… Но кой не допуска грешки- малки, големи, кални, жалки – това не ни прави по-лоши, а повече живели… Обичах те толкова, че всеки ден отстъпвах крачка назад… Търсих ти оправдания за критиките, грубостта. Вземах тънката четка и ти рисувах въображаеми черти, от онези, които биха ти подхождали, издигах те нагоре, вярвах в теб. До днес… Днес вземам перманентния си маркер и слагам дебела права линия, давам й посока и ще вървя по нея, докато сърцето спре да те обича. А ако случайно се излъже, че иска да е с теб, ще го уча всеки ден, докато не те забрави. Днес тръгвам по обратния път към себе си….

В опак свят живеем и някои факти от този свят така ме бодат в очите, че те сълзят, а сърцето е натежало... Защо бе, хора? Защо? Кое ви кара да постъпвате така, сякаш сте на върха на планината, а всички ние сме по-низши. Планините от пари, върху които седите ви дават въображаемо удобство, но те не ви правят по-високи, не се издигате духовно, а и на кой му пука за духовното, на вас, вероятно - не. Защо така сте си вдигнали челото? Имате ли повод за гордост? Да унижаваш от позицията на държавната служба, която си получил благодарение на хората... Какво ти дава право? Какво те прави по-човек от хората? Кой си ти? Срамуваш ли се като се погледнеш сутрин в огледалото или съвестта ти си й е тръгнала и не е оставила спомен за себе си? Жалки сте... Жалко е... Жалко е, че не сте разбрали какъв е смисълът на човешкия живот... и предпочитате да плюете по хората, самите вие сте нещастни и се стремите към това всички около вас да бъдат такива. Властта ли ви научи така, тя е лош съветник... Или родителите нямаха достатъчно време да се погрижат за вашето възпитание, разглезиха ви, не ви дадоха достатъчно съвети за това как да станете добри хора. Мислите ли какво ще оставите след себе си... Ще ви помнят само с това, което сте можели да направите за другите, но не сте... Ще ви помнят само с лошотията, арогантността, надмеността... Ще ви помнят... а може и да ви забравят... или да кажат светът се отърва от още един, който не му трябва. А знаете ли, че няма нищо вечно и всичко е временно и може точно утре камарата от пари под вас да свърши, да се изпари, може службицата, в която така сте се вкопчили да ви се изплъзне и какво тогава... Не ми се мисли... В опак свят живеем, обърнат с хастара навън...

Екзистенциално

Бунтувам се, както вятъра брули дърветата без жал и съблича есенните им ризи, а искам да се смиря, да стана по-ниска и по-тиха от тревата през август, да свия глава и сърце в гнездото на птица, да усетя грапавините по кората на дърветата, да съм тук, но да не съм сама, а само част от цялото... Трудно е, твърде трудно е да си безкористен, да не очакваш, да не искаш, само да даваш, а в замяна да си доволен и на трохи, а още повече, когато искаш най-доброто... Не ми е работа да уча хората как се живее... Уроците от дъската вече са демоде, всеки иска сам да си ги учи... Никой не го е грижа за теорията, на никого не му пука за думите, не ги подбираме, а стреляме с тях, сякаш играем на дартц. Всичко трябва да се изживее днес и да е на макс, да грабим от живота сякаш утре свършва, да не знаем кое е грешно, кое – редно, но това да няма значение, важен да е единствено, негово превъзходителство, Кефът. Да ни е хубаво, че иначе много скучаем, да ни е весело, да си правим дебелашки шеги на гърба и без гърба на хората, да сме егоисти, да мислим предимно за себе си и от време на време – за другите, да се опитваме да си купуваме щастие, да се пробваме да спечелим без труд... Защо да е труден този живот, защо да е смислен, като може да е лек и прост... И неусетно... аз и моите възгледи сме станали ретро, дали изобщо сме били модерни? Кога ще спрем да си затваряме очите и да търсим причините за пошлостта и опростяването на живота у другите? Защото те са в нас, във всички нас... Затварям се навътре и набързо... Оставям хората да решават сами... Все забравям, че отговори и съвети се дават само поискани и потърсени... всичко друго е излишно...

И ако има любов...

Когато е щастлива, душата ми е тиха..., но този път дали защото се разнежи, дали защото топлите ти пръсти я разлистиха, й се прииска тихо да прошепне, че е благодарна, за това, че те има в живота си. Не бих могла да те опиша, не съм художник да те нарисувам, но фрагментите остават в мен и парят ... мекотата на кожата ти, устните, усмивката, дългите извити мигли и допира ти, този допир, който ме успокоява и извисява. Щастливка съм, обичам срещите, в които душите ни се докосват така близко и така силно, че се превръщат в една. Харесва ми да те съзерцавам и после в ума си да рисувам движенията ти, а сърцето ми тихичко пее, когато виждам как се усмихваш само с горната устна и очите. Толкова обичам да заспивам в прегръдките ти, светът тогава спира и минутите се разтварят в безкрая... и време няма... има само безвремие, което напомня, че сме тук и сега. Искам да ти подаря песента на глухарче и танца му с вятъра. И ако има любов... тя носи твоето име и чертите ти и е мечтател... точно като мен.

Обичам те... прости ми...

Не се отказвай повече от мен... ... сърцето ми е птица и ще литне. Усетиш ли се утре победен, върни се тук и аз съм скитник. Целувките изпекох със любов и ги запечатах за след 100 години. ... тогава може би ще си готов, а ако ли не... обичам те... прости ми. ...тогава може би ще бъде светло и празнично, неоново, любовно и ти до мене тихо ще приседнеш и всичко ще е някакси съдбовно. Не се отказвай повече от мен.... ... небето ми внезапно ще се срине. Навън е нощ, във мен е топъл ден... Мълча... обичам те... прости ми.

Днес аз съм аз...

Хей ти, със зелените, сините и кафявите очи, със заразителния смях, грижовният, заетият, самотният, мечтателят, изгубеният, нервният, честният и скритият в тайни. Всички вие, които ме обичахте за малко, летяхте с мен и после рязко падахме, всички вие, с които мечтаехме за дом, деца и бъдеще, а после се разминахме, всички, които превърнах в свои приятели и онези, с които вече не се поздравяваме. На всички вас – благодаря и най – вече на онези, които ме предадоха, сложиха себе си пред мен, излъгаха, разочароваха, удряха с думи и дела, благодаря ви. Как иначе аз щях да заобичам себе си? Щях ли да се страхувам да бъда сама – вероятно, а сега, сега ли, сега обичам свободата и толкова съм се привързала към нея, че често и купувам сладолед, само за да видя усмивката й, особено в студените зимни дни, когато студът рисува ледени цветя. А през лятото й бера слънчогледи и я закичвам в косите. И няма такова чувство или мисъл, която да спира простора. Когато страхът изчезне, остава само безграничната обич към самите нас и към света. Когато спрем да се съобразяваме с всичко и всеки на този свят и помислим за мъничко как и ние да бъдем щастливи, нещата вече са в пълнота, имат смисъл, посока и цел. И всички вие, с които споделяхме общо пространство, всички вие в чиито устни пропадах и после бавно се намирах, онези, заради които местих планини и спасявах светове, онези заради чието щастие не бях себе си, онези неудовлетворение, с вечните претенции, които често обичаха да ми се качват на главата, да пробват да ми слагат усмирителна риза, които ми рисуваха настроенията и ме слагаха в калъпи. Всички вие сте моите уроци по пътя на живота. Казват, че всеки човек бил за другия подарък, урок или наказание. Наказана бях и уроците си научих, бях мечтател, романтик, приключенец, поетеса, войн. И подаръци имаше, не мога да скрия. Понякога заключена между страниците на времето срещах души и винаги си запазвах по нещо мъничко от тях, само за мене. Днес съм сама, но не самотна, цинична, но не нещастна, щастлива съм и не съжалявам за собствените си избори, за срещите, за обичта, която дадох и получих. Днес мога да правя нищо и всичко, да скачам нависоко и отвисоко, да бера малини, да си правя сладко, да говоря наопаки, да спасявам онези, които има нужда от мен, да вярвам, да бъда. Днес аз съм аз в пълнота. Благодаря!

А прошката от Господа се дава...

Не сте познали, няма как да стане… Разперила ръце да ви прегърна, усетих остриетата ви жадни, забити в мен, когато се обърна. Смехът презрителен, обидите, лъжите… Мълчание, което вместо вас крещеше. Къде сгреших, взех тайно да се питам. Обичах ви, а правилно ли беше?… За малко се изплаших, бях сама и тъмни сенки взеха да ме гонят. Качих се горе, тичах до върха. Поех си въздух , почнах да се моля. За мене – не, за вас се молих. Дори предателите прошка заслужават. Ръцете ми са винаги отворени, а прошката от Господа се дава.