Обичам те... прости ми...

Не се отказвай повече от мен... ... сърцето ми е птица и ще литне. Усетиш ли се утре победен, върни се тук и аз съм скитник. Целувките изпекох със любов и ги запечатах за след 100 години. ... тогава може би ще си готов, а ако ли не... обичам те... прости ми. ...тогава може би ще бъде светло и празнично, неоново, любовно и ти до мене тихо ще приседнеш и всичко ще е някакси съдбовно. Не се отказвай повече от мен.... ... небето ми внезапно ще се срине. Навън е нощ, във мен е топъл ден... Мълча... обичам те... прости ми.

Днес аз съм аз...

Хей ти, със зелените, сините и кафявите очи, със заразителния смях, грижовният, заетият, самотният, мечтателят, изгубеният, нервният, честният и скритият в тайни. Всички вие, които ме обичахте за малко, летяхте с мен и после рязко падахме, всички вие, с които мечтаехме за дом, деца и бъдеще, а после се разминахме, всички, които превърнах в свои приятели и онези, с които вече не се поздравяваме. На всички вас – благодаря и най – вече на онези, които ме предадоха, сложиха себе си пред мен, излъгаха, разочароваха, удряха с думи и дела, благодаря ви. Как иначе аз щях да заобичам себе си? Щях ли да се страхувам да бъда сама – вероятно, а сега, сега ли, сега обичам свободата и толкова съм се привързала към нея, че често и купувам сладолед, само за да видя усмивката й, особено в студените зимни дни, когато студът рисува ледени цветя. А през лятото й бера слънчогледи и я закичвам в косите. И няма такова чувство или мисъл, която да спира простора. Когато страхът изчезне, остава само безграничната обич към самите нас и към света. Когато спрем да се съобразяваме с всичко и всеки на този свят и помислим за мъничко как и ние да бъдем щастливи, нещата вече са в пълнота, имат смисъл, посока и цел. И всички вие, с които споделяхме общо пространство, всички вие в чиито устни пропадах и после бавно се намирах, онези, заради които местих планини и спасявах светове, онези заради чието щастие не бях себе си, онези неудовлетворение, с вечните претенции, които често обичаха да ми се качват на главата, да пробват да ми слагат усмирителна риза, които ми рисуваха настроенията и ме слагаха в калъпи. Всички вие сте моите уроци по пътя на живота. Казват, че всеки човек бил за другия подарък, урок или наказание. Наказана бях и уроците си научих, бях мечтател, романтик, приключенец, поетеса, войн. И подаръци имаше, не мога да скрия. Понякога заключена между страниците на времето срещах души и винаги си запазвах по нещо мъничко от тях, само за мене. Днес съм сама, но не самотна, цинична, но не нещастна, щастлива съм и не съжалявам за собствените си избори, за срещите, за обичта, която дадох и получих. Днес мога да правя нищо и всичко, да скачам нависоко и отвисоко, да бера малини, да си правя сладко, да говоря наопаки, да спасявам онези, които има нужда от мен, да вярвам, да бъда. Днес аз съм аз в пълнота. Благодаря!

А прошката от Господа се дава...

Не сте познали, няма как да стане… Разперила ръце да ви прегърна, усетих остриетата ви жадни, забити в мен, когато се обърна. Смехът презрителен, обидите, лъжите… Мълчание, което вместо вас крещеше. Къде сгреших, взех тайно да се питам. Обичах ви, а правилно ли беше?… За малко се изплаших, бях сама и тъмни сенки взеха да ме гонят. Качих се горе, тичах до върха. Поех си въздух , почнах да се моля. За мене – не, за вас се молих. Дори предателите прошка заслужават. Ръцете ми са винаги отворени, а прошката от Господа се дава.

Не се познаваме

Не се познаваме... Можеш ли да кажеш кой стои зад очите и усмивката, които срещаш всеки ден? Не се познаваме, но се обичаме, обичаме части от душите си, които се срещат и се привличат невъзможно силно. Не се познаваме... Приятно ми е, аз съм Мариана.

Аз съм свободна, сама и влюбена в тишината

Не съм плакала от месеци, дори не помня последния път... Но понякога огромно кълбо сълзи застава на гърлото и чака да се изтърколи през сините ми очи. Нямам причина да плача... и всъщност имам толкова много причини... Не е нужно да бъдем еднакви, да съществуваме по всички правила на съвременността... Да имаме семейство за пример или семейство без пример, да загубим себе си... Кой решава какво кога да се случи? - не е обществото, не са и хората, които се правят, че те съжаляват, защото вътрешно оплакват себе си и своята съдба и уж загрижени да ти помогнат търсят начин да помогнат на себе си. Вие се смеете, че съм различна, аз ви виждам, че сте еднакви... Но на мен не ми стига, на мен ми трябва и още и още,а небето е високо и дори то не е лимит. Смисълът на съществуването ни - работа, пари, власт, лустросана външност, псевдо-приятели. Това ли е? Затова ли се раждаме, затова ли раждаме? Затова ли оставяме деца без бащи и майки и майки и бащи без деца... Не мога така, не искам така... Не ме съжалявайте, аз не съм огледало, в което да оглеждате и отглеждате собствените си страхове. Аз съм свободна, сама и влюбена в тишината. Не ме мислете... Не всички могат да вървят в коловозите, на някои им се иска да мечтаят... и не само, а да случват мечтите си. Бъдете...