Аз съм свободна, сама и влюбена в тишината

Не съм плакала от месеци, дори не помня последния път... Но понякога огромно кълбо сълзи застава на гърлото и чака да се изтърколи през сините ми очи. Нямам причина да плача... и всъщност имам толкова много причини... Не е нужно да бъдем еднакви, да съществуваме по всички правила на съвременността... Да имаме семейство за пример или семейство без пример, да загубим себе си... Кой решава какво кога да се случи? - не е обществото, не са и хората, които се правят, че те съжаляват, защото вътрешно оплакват себе си и своята съдба и уж загрижени да ти помогнат търсят начин да помогнат на себе си. Вие се смеете, че съм различна, аз ви виждам, че сте еднакви... Но на мен не ми стига, на мен ми трябва и още и още,а небето е високо и дори то не е лимит. Смисълът на съществуването ни - работа, пари, власт, лустросана външност, псевдо-приятели. Това ли е? Затова ли се раждаме, затова ли раждаме? Затова ли оставяме деца без бащи и майки и майки и бащи без деца... Не мога така, не искам така... Не ме съжалявайте, аз не съм огледало, в което да оглеждате и отглеждате собствените си страхове. Аз съм свободна, сама и влюбена в тишината. Не ме мислете... Не всички могат да вървят в коловозите, на някои им се иска да мечтаят... и не само, а да случват мечтите си. Бъдете...