Понеделник
вечер... обикновено все пиша в неделя, но понякога музата ми я няма, крие се,
губи се, чупи се, сърдита е, избягва ме, а когато се появи не пита, просто се
завръща тихичко, с оная загадъчна усмивка и дълги мигли и ми напомня за себе
си. И в тези дни, или пък нощи, аз нямам право на нищо друго, няма сън, нито
почивка, никой не съществува.
Това са
миговете, в които се усещам в пълнота, миговете в които наистина живея...
Аз пиша,
когато съм тъжна, теша сълзите си с проза и поезия, а те тъкмо са готови да се
отронят, но се спират на прага на очите ми и се връщат обратно, изпаряват се. Странно
е, когато мислите се материализират.
Ние си
представяме лица, гласове, звуци, чувства, емоции, срещи и какво ли още не. Понякога
ги сънуваме, крадем си от чужди образи, прикачаме ги с кламери към
неизбежното... А когато нещо се случи в действителност... тогава какво? Тогава
усмивката ми започва да краси тъжните ми очи и да напомня, че има за какво да
се живее.
