Широките граници на личните предели

Понякога ми идва да изляза от тялото си и да се разкрещя. Да я пусна тази душа на свобода – да се рее, да въздиша, да преболедува и премисли всички мъчнотии, които я помрачават, пък после ако иска да се върне, ако ли не, едва ли трудно се живее бездушно. Гоня апатията, безразличието и посредствеността всеки ден. Пука ми, по дяволите. Даже твърде много ме е грижа, за който трябва и не трябва. И после собствените ми достойнства се загнездват в чуждите очи, като парченца от дяволското огледало, с което повредиха Кай. Предразсъдъците и псевдо – моралът не ни правят повече от другите, напротив, принизяват ни и са обида сами по себе си. Оказва се, че собствените ни предели имат широки граници – и когато искаме да творим добро, а и за злото същото се отнася. Не е важно на нас да ни е добре, а на другият да му е зле, нали така се казваше. Да, ама не съвсем. Така не се живее или поне – не, в пълния смисъл на думата. Така се вегетира, съществува, пребивава на този свят, но за живот не може и дума да става. А есента е толкова подходяща за трупане на цветни спомени, жалко че изтича между пръстите...