Просто има хора, които ни провокират да мислим в една или друга посока... има такива и щастливци са онези писатели, които ги срещат навреме...
Съвестта - тази така добре позната, на всички ни, обща спътница, която умее да строи стени по-добре от всеки друг. Тя е привързана за нас с въже, дебело и много здраво, като онези, от които се правят примки. И ние, всички ние, до един я носим със себе си, тя стъпва тихо и наднича често зад рамото ни, а когато усети, че я забравяме винаги се обажда, защото не може да си мълчи. Приказва ли, приказва, не спира. Някои се по-близки с нея от други, приемат я, допускат я, превръщат я в част от същността си и й вярват повече отколкото на самата вяра.
И все пак... не е вярно, че съвестта няма въже, има и то какво, но интересното е какво ще стане ако срежем въжето и му отпуснем края или ако обесим съвестта на същата тази въжена примка. Дали ще живеем по-добре, по-спокойни, по-щастливи или ще се саморазрушим заради опасните си пориви? Истината е, че човек и без съвест може, но трябва да притежава едно друго нещо, наречено отговорност.
А дали Съвестта има съвест?
Няма коментари:
Публикуване на коментар