Кой е чувал вълк да се кръсти?

Време е за малко поезия, която всъщност е неизменна част от мен, от мислите и дните ми. Enjoy it ;)

                                                     "...Не, не съм твоя мъж. И не съм
                                                       покровител на чужди огнища.
                                                      Аз обичам по-кратко от гръм.
                                                     Не очаквай от мен друго нищо..."
                                                                                             Ивайло Терзийски

Ти не си моят мъж. Да, не си.
Не очаквам от тебе и чудо.
Зарови пръсти в моите коси.
Аз не мога да спя и съм будна.

Не подклаждай за мене огнища,
тя жаравата още ме топли.
Не придавай смисъл на нищо.
Ще ни погуби утре животът.

Аз сънувах сам вълк единак,
който чака точно мене на прага.
Прекосил е в среднощ и моретата чак,
а да вие... така му приляга...

Само миг, или два с тебе мълчим.
И слизам в душата ти бяла, на пръсти.
Стрелям в/ъв нея безпощадно с очи.
Кой е чувал вълк да се кръсти?

Нещо се случва...

      Нещо се случва... дори и когато сме спрели и мислим за това, което е, което е било или е можело да бъде. Кои сме ние всъщност? – такива, каквито се усещаме или каквито другите ни виждат, или нито една от тези възможности. Има ли ни?
       Температурата навън е престъпно висока, а аз се противопоставям на горещото време с мрачни мисли, тъмни дрехи и облачно настроение. Защо ли? – не знам защо, просто така, защото ме има, или защото ме няма. Когато те изкарат извън собствените ти коловози, към които така силно сам си се привързал нещо се случва. Разбираш, че има и нещо друго, нещо отвъд, нещо, което потапя ръце в дълбоките води на душата ти и се опитва да извади оттам самата теб. И ти, искаш или не, за малко се показваш, надничаш, поемаш глътка въздух и се сещаш, че живееш.
      А после..., после обратно потапяш глава във водата, а сълзите си ги гълташ, макар да искат да се изтъркалят по лицето ти. Не ти се мисли, не ти се чувства, не ти се спи, не ти се съществува.
       А всъщност... нещо се случва...  дори и когато сме спрели и мислим за това, което е, което е било или е можело да бъде.
         И е време  да живеем.                                                              ( 2011 )

Познавате ли ги...

  Често разглеждам интернет страници, блогове и в това число -  човешки съдби, а истината е, че попадам на какво ли е...
    Но този откъс по-долу ми направи впечатление и ме накара да попитам сама себе си - Познавам ли ги и една от тях ли съм? - и ако е така какво още може да се направи, защото винаги може и още.
    А ако вие ги познавате - поздравете ги..., ако сте част от тях - добре, че ви има, защото светът се нуждае от творци, мечтатели, Човеци...
От...
Хора с големи идеи и топли сърца…
Хора, които умеят да мечтаят…
Хора, в чиито очи се чете успех…
Хора, в чиито очи се чете живот. Такъв, какъвто трябва да е.
Хора, в чиито очи се чете любов - истинска, голяма, безусловна.
Хора, които независимо колко удара понасят, винаги намират сили да се изправят…
Хора, които помагат без да очакват в замяна.
Хора, които искат, знаят, могат…
Хора, които не раздават празни обещания...
Хора, които спазват обещанията, които поемат  такива…
Хора, които могат да кажат "съжалявам, сгреших."
Хора, които могат да прощават.
Хора, които умеят да благодарят винаги.
Хора, които могат да слушат и да чуват, да гледат и да виждат.
Хора, които умеят да се поставят на мястото на човека отсреща.
Хора, които умеят да виждат и чужда гледна точка или поне се стараят да го направят.
Хора, които предпочитат истината пред лъжата, ако не винаги, то в повечето случаи.
Хора, които умеят да правят подаръци така, че да нямаш право да откажеш.
Хора, които разбират живота, доколкото живота може да бъде разбран.
Хора, които обичат изкуството. Дори не винаги да го разбират.
Хора, които умеят да пеят, защото музиката е магия.
Хора, които умеят да рисуват с думи. Думите са утеха.
Хора, които могат да рискуват.
Хора, които не подчиняват живота си на страх и "какво ако..."
Хора, които предпочитат действието пред бездействието.
Хора, които не смятат за необходимо да се съгласяват с всеки и всичко.
Хора, които имат мнение и ценности.
Хора, които умеят да се променят и да започват отначало, когато трябва.
Хора, които постигат целите си сами.
Хора, които сбъдват мечти на други хора.

Паднали капки любов

        Дъждът навън и тихият шум от паднали капки ми напомнят за любов...

     Сърцето често само определя какво е редно и какво не е. И любовта си отива с безшумни стъпки и също така пристига - неканена, нечакана и без причина. Появява се като момиче с весела усмивка, което обича да скача в локвите. Същата тя рисува малки сърчица върху запотеното стъкло на забързаните дни. Обича да се катери по дърветата и да сваля звезди, да си ги вплита в косите, а когато се умори - да сънува, но не какво да е и как да е...

    Понякога се ражда от нищото или между редовете на някое тихо приятелство. Има я и в малките следи останали в снега,  в които стъпваш, докато се опитваш да не ги повредиш със своята непохватност. 

        А когато си тръгва трудно някой би могъл да я спре - пада като дъжд от очите и се изгубва по пътя, хваща грешните влакове от грешните гари и изчезва като дим от цигара. А ако случайно реши да се върне го прави по свой начин - с финес или разбива света ни на парчета само, за да има правото да ги подреди отново като пъзел, в който всяко парче и всяко място са едни и същи, но и безкрайно различни.

      Движи света и спира дъха на човек, придава тиха красота на моментите, които остават за цял живот... парадоксално, но факт.

БезСЪВЕСТно

    Просто има хора, които ни провокират да мислим  в една или друга посока... има такива и  щастливци са онези писатели, които ги срещат навреме...

   Съвестта - тази така добре позната, на всички ни, обща спътница, която умее да строи стени по-добре от всеки друг. Тя е привързана за нас с въже, дебело и много здраво, като онези, от които се правят примки. И ние, всички ние, до един я носим със себе си, тя стъпва тихо и наднича често зад рамото ни, а когато усети, че я забравяме винаги се обажда, защото не може да си мълчи. Приказва ли, приказва, не спира.  Някои се по-близки с нея от други, приемат я, допускат я, превръщат я в част от същността си и й вярват повече отколкото на самата вяра. 

     И все пак... не е вярно, че съвестта няма въже, има и то какво, но интересното е какво ще стане ако срежем въжето и му отпуснем края или ако обесим съвестта на същата тази въжена примка. Дали ще живеем по-добре, по-спокойни, по-щастливи или ще се саморазрушим заради опасните си пориви? Истината е, че човек и без съвест може, но трябва да притежава едно друго нещо, наречено отговорност. 

    А дали Съвестта има съвест?

Сбор от избори...

       Не знам дали светът се е преместил или все още е там, където го оставих последния път, когато се обърнах, за да го нагледам. Оттогава мина известно време – малко или много, зависи с какъв аршин го мерим. Истината е, че е възможно и аз да съм се променила, да съм изгубила пътя и в търсенето да съм станала друга или пък неотлъчно да съм го следвала и точно затова да съм различна.
     Въпреки това местата и хората ми изглеждат толкова познати. Кафенето отново е изпълнено с много дим и разговори, които напомнят на изговореното неотдавна. Песента на екрана отсреща е същата онази отпреди осем години, спомням си, че тогава звучеше от всяко крайпътно заведение и беше любима на почти всички.
     Успявам да се отдалеча за момент от разговорите на масата, отпивам глъчтица от горещото си кафе и изчезвам за момент, търсейки какво точно ми се случи през последните години и какви са причините да съм тук и сега. А аз определено вярвам в това, че във всичко има някаква изначална скрита причина, дали е така или – не, само времето ще покаже.
     Не можем да стоим закачени за едни или други любими моменти. Всяко нещо е хубаво, когато се случва в правилното време. Въпреки това не мен ми харесва да се обръщам назад и с тънка, почти уловима усмивка да мога да прегърна старите си , овехтели дни, да потърся някой скрит съвет или просто да се върна към онова момиче, което сякаш имаше смелост да направи каквото и да е.
     През годините нещата, следвайки своя път ми взеха това – онова, е, без да отричам, и дадоха.  Днес аз съм сбор от своите избори – грешни, нелепи, но всички те търсеха правия път. И какво ми остава освен да се радвам на това, което имам в сегашно време и да вярвам в наученото през годините. А бъдещето – за него не бива да се тревожим, искаме или не, то ще дойде, такова каквото трябва да бъде.
     Време е да допия кафето си.

                                                                                                                                                ( 2011)

Хората се завръщат...

      Хората се завръщат... и ако не се страхуваш твърде много от времето като понятие и реалност, и ако умееш най-вече да чакаш търпеливо (което е безкрайно трудно понякога), то ще дойде момент, в който ще се усмихнеш на екрана на телефона си, защото някой призрак от миналото е решил да те навести. Ще подсладиш кафето си с мляко с някой приятен, на пръв поглед неангажиращ, разговор. Ще получиш писмо по пощата, написано на хартия, с красив ръкописен почерк. Ще ти подарят рисунка направена с мисълта за теб. И всичко това ще ти напомни, че живееш.

   Животът връща в дните ни онези, с които имаме все още какво да преживеем, с които е останал белег от недоизживяното общо. Затова не бива да се страхуваме от разделите, от отчуждението и изтритите номера - съдбата си знае работата. 

    И често, само докато мигнем, сякаш за миг, се оказваме в цветни стаи с цветни хора, част от миналото ни, а може би и от бъдещето... :)

За красотите български

       Докато разглеждах блоговете и форумите, на които отделям определено време почти всеки ден, защото намирам неща, които ме вдъхновяват и усмихват, попаднах на тази снимка, която рисува красотите български.

     Живея на място, където снегът, който падна през последните дни е доста и не ми е безразлично, защото последният път, когато имаше толкова сняг бе, когато бях дете. Е, тогава различни бяха моите радости, свързани със студа и този вид климатични условия. 

    За малко дори щях да забравя за тях ако не бяха моите ученици да ми припомнят с желанието си да направят от мен снежен човек. :) В което няма нищо лошо... по принцип.

     Но да се върнем на снимката... псевдонимът на авторката е Muzka, което предполагам идва от муза, онази фигура, известна още от древногръцката митология, свързана с различните изкуства. 

   Е, да, мога с чисто сърце да си призная. За мен снимка, която така образно рисува България, е поезия, ама от онази дето може да те разплаче от радост и като я гледам се чудя и мисля - възможно ли е да сме божи народ, защото такава земя не се дава всекиму... 

     И ако сме такъв, не е ли крайно време да го докажем...

 

2-3 мисли за късмета :)

    Днес си мисля за късмета... Той стои отляво на моето рамо, съвсем мълчаливо и рядко се обажда, дърпа по някой кичур коса, за да се сетя, че е там, а сетя ли се и повярвам ли му, спиране няма, показва на какво е способен в съчетание с неизчерпаемата ми вяра и ме залива с какви ли не приятни приключения. 

     Ех, как го обичам този късмет и как му вярвам. Гледам го в очите и го прегръщам понякога. А другите край мен се чудят - какво ли точно правя, какви ли мантри си казвам, какви ли фокуси знам, че пак става това, което искам или на което се надявам.  Е, много е просто... вярвам в безграничната сила на желанията и в собствения си късмет, а това си заслужава да се опита. :)

За двете страни на нещата

      Преди няколко години на една конференция по философия, на която четох есе за смисъла й и за това, което ми дава, един известен професор ме попита дали мисля за това, което ще ми вземе и дали е достатъчно полученото. Тогава без да се замисля и с широка усмивка,  отговорих, че чрез нея виждам нещата по друг начин, тъй да се каже от друг ъгъл. И също така казах, че това, което ми дава не съм вярвала, че ще получа някога и съм благодарна и доволна.

       Всичко това помня толкова добре и в подробности сякаш се случи вчера. И залата виждам, и атмосферата, присъстващите, разговорите, мястото, градът, времето, дори часът - беше 11:45. Има дни, които се отбелязват в личните ни календари, както и хора, и моменти, и истини. Те не помръдват оттам, стоят си и се обаждат от време на време, надничат и напомнят за себе си. 

     Така стана днес с разговора с професора. По някакви причини се сетих за него и това ме накара да се замисля за двете страни на нещата. Та нали именно Айнщайн е казал, че всяко нещо има две страни и трябва да гледаме винаги от положителната. Това е добра гледна точка и все пак... понякога, защото сме повече черногледи, отколкото е необходимо, или защото позволяваме на мрачните мисли да се промъкнат в домовете и умовете ни, се случва така, че допускаме и другата страна. 

    Онази страна, за която говореше професора, онази страна, която тогава с широката си оптимистична усмивка не виждах, но днес за жалост добре осъзнавам.   

    Философията е начин на живот - аз вярвам в това твърдение и все пак съм напълно сигурна, че няма философ, ама истински, който да не носи върху себе си товара от обратната страна, а тежестта на пътя към мъдростта понякога наистина не е за подценяване.

За човеците и (не)човеците...

     Семействата понякога не ги обединява кръвта, нито общото възпитание, още по-малко родствените връзки. Често всички тези неща се оказват недостатъчни, за да превърнат хората в семейството и да им дадат това, от което имат нужда, или пък просто да ги подкрепят, когато трябва. Всичко това ние отдавна го знаем, а защо още ни пука се чудя. 

    Странното е, че се случва да ни помогнат хора, които дори не сме считали за приятели, такива, които нито са длъжни, нито трябва да го правят, но въпреки това ти подават ръка, удрят едно рамо или пък ти казват две думи, които често са напълно достатъчни. Е, като ги срещнем тези човеци, защото за тях основното е човечността, трябва здраво да ги държим до себе си и да ги ценим, ако можем, разбира се. 

   А за другите - тях струва ли си изобщо да ги коментираме. Животът е кратък - подминаваме и забравяме...

Some words about 2011...

       В началото на 2012 е редно да се погледне назад към миналата година - сметки, равносметки и други подобни все интересни теми за размисъл. През някои от дните назад бях напълно сива, ама почти прозрачно, толкова че сама себе си не виждах. В тези дълги моменти се заключвах със старинния ключ на банята в къщата, изчаквах всички да изчезнат, палех няколко свещи, успокоявах се във ваната и се опитвах да не мисля за нищо, което за човек като мен е безкрайно труден процес. :) 

          За да съм честна пред себе си през цялото време отстоявах това, в което вярвах и още вярвам, направих доста опити да спася всякакви каузи, които приех за мои лични такива. Обичах хората безрезервно и без да очаквам нищо, заради което всъщност често бях наричана глупачка и безумец и... какво от това, важно е аз да съм доволна. 

          2011 ми донесе промени - не чак толкова благоприятни колкото си поисках на Коледа една година назад във времето... и все пак... поне са си мои. Освен това загубих няколко приятели, намерих нови, усъвършенствах се в рисуването и в писането, успях да завърша първата си книга, посветих повече време на това, което обичам и на тези, които обичам.

           И въпреки тъжните, че дори и страшни моменти ще я запомня и с някои хубави... А и вече я няма, за миналото... или добро... или нищо. Сега някакъв тих ентусиазъм изпълва живота ми, защото с нетърпение чакам приключенията, които ми е приготвила 2012.

The beginning...

         Като за начало...

        Денят е слънчев и напълно подхожда на днешното ми настроение, а също така и ми се струва подходящ за начало на един блог - моят блог. :) 

       Идеята се разхожда в ума ми от седмици, провокирана от желанието ми да имам собствено място, в което да пиша за нещата, които ме вълнуват, а навярно вълнуват и другите.

     Добре дошли! Чувствайте се поканени в душата и съзнанието на един философ, поет, ексцентрик, педагог, с голямо сърце и сложни, но шарени мисли, с идеи за бъдещето и корени в миналото. 

        Дано ви е уютно...