Дъждът навън и тихият шум от паднали капки ми напомнят за любов...
Сърцето често само определя какво е редно и какво не е. И любовта си отива с безшумни стъпки и също така пристига - неканена, нечакана и без причина. Появява се като момиче с весела усмивка, което обича да скача в локвите. Същата тя рисува малки сърчица върху запотеното стъкло на забързаните дни. Обича да се катери по дърветата и да сваля звезди, да си ги вплита в косите, а когато се умори - да сънува, но не какво да е и как да е...
Понякога се ражда от нищото или между редовете на някое тихо приятелство. Има я и в малките следи останали в снега, в които стъпваш, докато се опитваш да не ги повредиш със своята непохватност.
А когато си тръгва трудно някой би могъл да я спре - пада като дъжд от очите и се изгубва по пътя, хваща грешните влакове от грешните гари и изчезва като дим от цигара. А ако случайно реши да се върне го прави по свой начин - с финес или разбива света ни на парчета само, за да има правото да ги подреди отново като пъзел, в който всяко парче и всяко място са едни и същи, но и безкрайно различни.
Движи света и спира дъха на човек, придава тиха красота на моментите, които остават за цял живот... парадоксално, но факт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар