Екзистенциално

Бунтувам се, както вятъра брули дърветата без жал и съблича есенните им ризи, а искам да се смиря, да стана по-ниска и по-тиха от тревата през август, да свия глава и сърце в гнездото на птица, да усетя грапавините по кората на дърветата, да съм тук, но да не съм сама, а само част от цялото... Трудно е, твърде трудно е да си безкористен, да не очакваш, да не искаш, само да даваш, а в замяна да си доволен и на трохи, а още повече, когато искаш най-доброто... Не ми е работа да уча хората как се живее... Уроците от дъската вече са демоде, всеки иска сам да си ги учи... Никой не го е грижа за теорията, на никого не му пука за думите, не ги подбираме, а стреляме с тях, сякаш играем на дартц. Всичко трябва да се изживее днес и да е на макс, да грабим от живота сякаш утре свършва, да не знаем кое е грешно, кое – редно, но това да няма значение, важен да е единствено, негово превъзходителство, Кефът. Да ни е хубаво, че иначе много скучаем, да ни е весело, да си правим дебелашки шеги на гърба и без гърба на хората, да сме егоисти, да мислим предимно за себе си и от време на време – за другите, да се опитваме да си купуваме щастие, да се пробваме да спечелим без труд... Защо да е труден този живот, защо да е смислен, като може да е лек и прост... И неусетно... аз и моите възгледи сме станали ретро, дали изобщо сме били модерни? Кога ще спрем да си затваряме очите и да търсим причините за пошлостта и опростяването на живота у другите? Защото те са в нас, във всички нас... Затварям се навътре и набързо... Оставям хората да решават сами... Все забравям, че отговори и съвети се дават само поискани и потърсени... всичко друго е излишно...

И ако има любов...

Когато е щастлива, душата ми е тиха..., но този път дали защото се разнежи, дали защото топлите ти пръсти я разлистиха, й се прииска тихо да прошепне, че е благодарна, за това, че те има в живота си. Не бих могла да те опиша, не съм художник да те нарисувам, но фрагментите остават в мен и парят ... мекотата на кожата ти, устните, усмивката, дългите извити мигли и допира ти, този допир, който ме успокоява и извисява. Щастливка съм, обичам срещите, в които душите ни се докосват така близко и така силно, че се превръщат в една. Харесва ми да те съзерцавам и после в ума си да рисувам движенията ти, а сърцето ми тихичко пее, когато виждам как се усмихваш само с горната устна и очите. Толкова обичам да заспивам в прегръдките ти, светът тогава спира и минутите се разтварят в безкрая... и време няма... има само безвремие, което напомня, че сме тук и сега. Искам да ти подаря песента на глухарче и танца му с вятъра. И ако има любов... тя носи твоето име и чертите ти и е мечтател... точно като мен.