Да върнеш мене вече си безсилен

Когато разбереш какво изгуби
ще паднат бързо облаците сиви.
И нощите до късно ще са будни,
а дните тихичко ще те приспиват.
Ще се отърсят спомените от праха
и ще те разплакват всеки божи ден.
И цялата полепнала по теб тъга
ще иска да я срещнеш с мен.
Но времето отдавна ще го няма
събра си куфарите още вчера.
Аз тръгнах. Споменът за мойто рамо
ореховите самотни клони разтрепери.
Сбогуване през есента последна.
Взех с мене слънцето и свободата...
Ти не видя - небето поглед сведе,
от пантите откъсна се вратата.
Опита се светът едва да задържи.
да го подпре със свойте крехки сили.
Но срутиха го твоите безочливи лъжи.
Да върнеш мене вече си безсилен.

Научих се да гълтам / Понякога е нужно само...

Е, този път няма да са няколко чаши уиски, а бутилка минерална вода на екс. А някои казват, че се успокояват с една изпушена цигара. Едва ли ще помогне. За няколко седмици равносметката е следната – не остана време, в което сърцето ми да бъде на мястото си, цяло и нечупливо, изпълнено със смелост, както беше някога. И нито здравите двойни конци, нито лепилото, нито привидната усмивка помагат. Научих се да гълтам, да ги гълтам пустите си сълзи, а някои казват, че съм плачела отвътре. Истината е, че няма да позволя да ги видят, твърде ценни са ми.

По дяволите... а понякога е нужно само да разчистим живота си от излишните хора и вещи, та да остане място за нещо ново.

Седмични оттенъци в неделя

Неделно ми е, а през последните няколко седмици неделята минаваше за миг – докато затворя очите си за няколко секунди, тя вече беше свършила. Но не и днес, е, какво да се прави – има и такива дни. Неделя – ден за размисъл, нали така. 

Последната една седмица беше изпъстрена с какво ли не, което всъщност повлия и на моето настроение, подобно на мартенско време. Изхвърляйки плявата и запазвайки за себе си единствено есенцията, стигаме до следните няколко извода: Няма кой да ни търси приключения. Дали ще живеем както ни харесва зависи само от нас самите. Е, аз обичам да си търся приключения, а който търси намира. Така се озовах къде ли не, в какви ли не ситуации, важното е, че ги оцених по достойнство – от всички страни.    

След няколко часа на открито вчера, днес съм с лека настинка, но така е понякога... Имам чисто нов запас от човешки характеристики, както и хиляди нови въпроси за ценностите у човека и за това къде се загуби морала и толкова важно ли е да сме изцяло разкрепостени. Получих няколко житейски урока и прочие. 

Срещнах се с различни хора и благодарих за начина си на живот и на мислене. Не ми се иска да загубя себе си, независимо от това какво ми се случва. Понякога не забелязваме какви са хората около нас, а зад привидните им обвивки, те често не са точно такива, каквито очакваме да бъдат (това не е и нужно и все пак...). 

Тази седмица се сбогувах с купчина спомени, с част от миналото си и се опитах да бъда издръжлива, иска ми се да кажа и силна..., може би съм такава, а може би не съм, кой знае. И ако всичко казано дотук звучи като разхвърляни мисли, признавам, че е така. Това просто са оттенъците на една моя седмица.   

Не те усещам

Вървиш до мен – не те усещам,
а имам две калинки в ръката.
Сянка на съседната пресечка
и там, на ъгъла - една разплата.
Има ли нещо сигурно ? – едва ли.
Старият часовник времето разплака.
Дните нощите са разболяли,
а на мен така не ми се чака.
И бягството е  вече с вкус и име
и носи няколко молитви в джоба.
Не те усещам, ако можеш прегърни ме,
Ако ли не – аз просто ще си ходя.

Петък обикновено е ден за размисъл

      Не обичам самосъжалението, а и честно да призная  въобще не ми отива, но понякога мътните му води ме завличат някъде навътре и надълбоко, или поне ме дърпат, напомнят ми за себе си. А когато става дума за човешкото у хората, или за неговата липса, е тогава просто е неизбежно. Понякога разни дребни факти от реалността ме карат да бъда непримирима в мислите и в делата си - имам хронична непоносимост към предателството, към твърде големия егоизъм, който не позволява да виждаме по-далеч от собствения си нос, към онези, които злоупотребяват с човешките права и ги нарушават. 

   Псевдо-човеци в агнешки кожи и с вълчи нрав стойте далече от мен... Животът ми е твърде кратък и твърде ценен, за да не го живея пълноценно, ако някой мисли, че може да го направи вместо мен е сбъркал, ако някой смята, че ще се удавя в реки от скръб - отново е на грешен път, ако някой смята, че може да ме заблуди - аз гледам с широко отворени очи.                   

  Позволявам твърде често да ми пука твърде много за твърде незначителни неща, но принципни, някои хора го наричат човеколюбство... може и така да е... не знам. Петък обикновено е ден за размисъл.

Празнично

   Напоследък все ми се празнува и тъй като днес имам пълното право да го направя, но едва ли ще успея, ми се иска да подаря, на всички от нежния пол, букет от цветни думи и мисли. Да им пожелая да не се отказват от това, в което вярват, винаги да търсят, да не им остава време за мрак и тъмнина от розови дни и споделеност. Да се чувстват пълноценни, обичани, в хармония със света, щастливи. Да даряват и съграждат, да творят и да не отстъпват  никога и крачка от своята същност. 

За мъжете и приятелките (Из архивите...)

В този свят, в който мъжете са по-важни от приятелите всъщност можем ли да се доверим на някого?

       Поредната сутрин, в която се будя от телефона си със съобщение на гласовата ми поща: "Миличка съжалявам, че не се прибрах снощи, но ще поостана още малко при Пламен. Ще ми разкажеш какво те притеснява, когато се прибера". Една от любимите ми фрази - това се казва да ти започне добре деня, а после забравени документи, разлята чаша кафе върху любимия пуловер, мъмрене от шефа... и всичко това все на мен. Следобедът ми е залят от порой, следват гръмотевици, спря тока, е... , поне свещи имам. И докато стоя на прекрасната си тераса с изглед към града, с чаша джин в ръка, докато се опитвам да открия положителното от деня,  вратата се отключва и тя - моята приятелка и понастоящем съквартирантка се прибира, видимо щастлива и пийнала, спъва се в собствените си крака, чупи нокът, започва да мърмори, а аз проявявам разбиране и я слагам да спи... Допивам си джина и лягам.
          На сутринта ставам във видимо добро настроение, приятна италианска песен ме посреща по радиото, текстът е свързан с щастливия живот и с любовта... типично. Приготвям закуска - чаша сок, кафе, палачинки и с усмивка се запътвам да събудя моята сънла, но отново изненада - оставам неподвижна на прага, сякаш се удрям в стена, видими следи от удара няма, но аз го усещам. Какво да видя - повече отколкото искам от Пламен... Кога е влязъл не знам, кога ще си тръгне също... Извинявам се любезно, прибирам си обратно закуската и влизам в собствената си стая, единственото място, където мога да се скрия. А този Пламен аз добре го познавам, посредствен мъж, търсещ забавления и начин, по който възможно най-приятно да похарчи малкото пари, които изкарва - а как по-лесно и по-приятно ако не с пиене и жени. Е, какво да се прави, хора много, идеали много.
         Изпивам кафето, което не беше за мен набързо и отново на работа. А когато се прибирам, хаос, бъркотия и някъде там сред счупените чаши и чинии - бележка "Не ме чакай, няма да се прибирам". Чудя се какво е станало - два варианта или страст или скандал. Каквото и да е, моля се скоро да свърши, ако ми се живееше сама, щях да го направя.  От толкова много чакане забравих какво щях да й споделям... Все се питам какви приятелки са тези, които те пренебрегват заради мъже и отговорът е все един и същ - никакви. И тази вечер ще я споделя не с кого да е, а с чаша джин с много лед и парченце лимон, но темата за алкохола и жените е друга, нея друг път ще я чуете...