Ще дойде време...

Ще дойде време и пиедесталът ще се разбие на милион причини. Ние все не броим какво съм ти дала и какво ти си взел от мен, господине. Ореолите продадох още преди век, а сервизът начупих, оставих си чаша. Аз съм буря, облечена като прозрачен човек и вината е наша, умишлено наша. Късам въжета от обтегнати нерви и плача мълчаливо, плача наобратно. Живота пришпорвам, необммислено стегнат, на щастливте дни, най-малко общо кратно. Ще дойде време и светът ще се разпадне, ще дойде време... господине. Всички срещи са от ден до пладне, с/ъс щастието ще се разминем...

Аз те обичам...

Аз те обичам… Изричам го наум, на глас, с очите … и вътре в себе си съм онова момиче, което те научи да политаш… Крилете, скрити в прах и пепел отръсках, без да се оплаквам… Часовникът не отброява времето, не бързам, не почивам и не чакам. А твоят смях ме трогва и разсмива... Мислите за теб в мен прегръщам В ръцете ти съм най-щастлива… След тебе няма как да бъда същата.

„Видях много дрехи – в тях нямаше хора...”

Закачам мислите си на простира... странно... повечето са черни и ми приличат на мъртви птици... Самотните пространства винаги са имали моето възхищение... толкова празни и все пак претъпкани с тишина...Понякога се случва небето да те притиска, а на теб все да ти се лети... да имаш и крила в наличност... уви... нещо пречи. А дали е небето? Или са онези шапки без лица, с които се разминаваш всеки ден, онези сърдити вратовръзки и сбръчкани шаечни сака... Гади ми се от тях. От мрачната им сърдечна недостатъчност, от липсата на свят отвътре... или пък отвъд. Решетки от псевдо-истинни и полу-прозрачни закони се издигат над дребните ни светове, но кой е дръзналият да чертае чуждо бъдеще. Та, нали собствената свобода трябва да се простира дотам, докъдето достига чуждата, но май не сме свободни?! Глухи сме, болни сме, не ни стига смелост да извикаме пред всички. Да си кажем какво искаме, но и да поемем товара от отговорността си. По дяволите, Истината! Не се крийте зад нея. Погледнете се в очите и вижте честни ли сте, първо, пред себе си, после пред другите. Вижте се, хубаво огледайте, има ли хора в дрехите ви или няма помен от тях. Не посягайте на малкото останало човешко, ако има такова. Ще дойде време, в което сами ще се съдим, водени от морала и от човещината. Ще чакаме ли дотогава? Ще можем ли дори за миг да си признаем грешките или все другите ще гледаме? Прибирам мислите си на простира... странно... повечето са черни и ми приличат на мъртви птици... Давам им простор....заспали са за малко... и .... политат.

Невъзможните връзки съществуват

И 2013 мина... изниза се между пръстите по-бързо от изтървана броеница... Едно е сигурно - беше красива, за онези, които успяха да я видят отвъд сивите й дрехи. Завърши празнично и дано да е празнична и следващата, новата и дано да бъде по-добра... Отдавна не съм писала. Може би, защото съм щастлива, а когато съм такава душата ми замлъква и само живее, без да твори. Но днес ми се иска да кажа "Невъзможните връзки съществуват" и отвъд страха, че не сте един за друг с някого, отвъд различията, отвъд годините, възрастта, пороците, недостатъците и външните фактори, всичко е възможно. Защо ли? - защото човек се влюбва в човешкото, в сърцето, в скритото и всичко друго е без значение. Остава само да се обичаме от все сърце... без страх и предразсъдъци, раздавайки се... и толкова.

Две-три мисли

Понякога ми идва да пиша, да се изпиша цялата и всички тези мисли, които с дни и месеци се разхождат из главата ми дадат място на нещо друго, коренно различно, а може би не чак толкова.Обичам август. Пак оставам тиха отвън и шумна вътре. Остава ми само да повикам смелостта. Друго няма.

Егоизъм vs. Изкуство

Ще пиша за нещата, каквито го усещам и чувствам напоследък. Какво стана с хората, че те се превърнаха в егоисти. Животът ли ги направи такива? Дали времето не им повлия? Да бъдеш егоист е днешно време е модерно. Модерно е да мислиш само за себе си и как да изпиеш парите си в кръчмата в псевдо-забавления с другите като теб. Ама какво му остана на българина - държавата разграбена и хората като нея - разграбени отвътре. Все още се чудя угасна ли искрицата възрожденски дух, която е топлила сърцата на интелектуалците, на хората на изкуството и културата преди и им е давала мотив да продължат напред, да се раздават. А може би просто времето е нарисувало ореоли на ония, които някога са били обикновени хора. И все пак... не може да е така...Това, което се случва е страшно, защото без морал и ценности, без съзидание сме изгубени, но докато някои гледат само как да припечелят за хляба и се кичат с чужди заслуги, ще сме така. А изкуството е там, зад ъгъла... чака своите хора, онези, които дават, независимо колко имат, онези, чиито сърца са чисти и отворени широко, онези, на които принадлежи света.

Това, което не ни убива, ни прави по-силни

"Това, което не ни убива, ни прави по-силни." - повтарям си го, втълпявам си го, опитвам се да му вярвам, наизуст да го знам и все си мисля, че е така, но, уви, защо ли в момента, когато ни предаде човек, на който вярваме думите са толкова далечни, че не ги чувам. Защо, когато хвърлят по нас клевети и лъжи, и камъни, не приемам това за доблестно, нито за честно, но стискам зъби и търпя и си казвам "... И това ще мине" и продължавам. Всичко звучи перфектно, ама от всички тези неща, които не ме убиха, станах толкова силна, че цинизмът се превърна в мой верен спътник и не ми оставя да дишам. Все през неговите очила гледам. Ха, по-интересното е, че ще е така цял живот и в редките мигове, когато сърцето ми се отваря, това е само и защото, трябва да получи още удари, ама много... и всякакви. И за какво, за да се затвори още повече навътре в себе си. Моето сърце е таралеж... и друго не ми трябва...