Ти не вярваш в мен - аз пораснах

Не ми събирай трохи, раздай ги на птиците.

 Аз отдавна нямам никаква нужда от тях.

 Наклади си огън с/ъс моите истини,

 до днес 100 години, без да искам, проспах. 

И когато отворих очи на разсъмване

 всичко изглеждаше просто и ясно. 

 Срещата – кратка, раздялата – дълга.

 Ти не вярваш в мен – аз пораснах.

Нямам си сърце

Не ми се дави – не мога да плувам. Вода дълбока съм и много мрачна. Сънувам принцове... сънувам събуждам се и дълго плача... И после тихичко заспивам – не ми се пада отвисоко. Ела при мен ще те приспивам, ще е болезнен после скока... А можех да те нося на ръце, но смелостта сама удавих. Аз имам всичко, нямам си сърце. Мечтите си и себе си оставих...

Не свиквай твърде много

Не свиквай твърде много с мене –
каляската ще стане тиква...
Да те обичам просто нямам време.
Не свиквай с мене. Чуваш ли? – не свиквай.
Принцесата ще си остане все заспала,
а знам как тайничко я гледаш вечер.
Но твоята любов е закъсняла...
И тя ще спи не 100 години – цяла вечност.
И нито топлите ти устни и усмивка
и нито чудеса и заклинания незнайни
не могат да я върнат – свиквай.
Че те обичаше – ще си остане тайна...

По покривите.../ Не е ли тъжно...

По покривите – там те търся всяка нощ –
над всички къщи - тихи и заспали.
Вълнува ме прощалното ни „още”,
макар че всичко ми прилича на начало.
Не позволявам никой да ме заобича,
бодлива съм и опак, и инат.
Отдавна не приличам на момиче
наивна, тъжна, не от тоя свят.
Загубих си крилете преди време
и оттогава всеки ден вървя,
не може никой вярата ми да отнеме,
не съм такава, няма и да позволя.
А шепи щастие ми пращаш ти
и аз така се размечтавам, лудо.
И всеки ден така ми се лети...
Не е ли тъжно да си влюбен?