Не позволявай на това да заприлича на любов. Разминахме се, няма как да се обичаме. Ще те забравям в целувките на всеки нов, а ти си остани при онова момиче... Не позволявай номера ми да изплува в ума ти и да те кара да го набереш отново и ако можеш забрави хиляди пъти усмивката ми – аз ще си намеря нова. Не позволявай мислите за мен да идват плахи, в просъницата на самотните ти нощи. Не ме търси, не ме мисли, недей да обещаваш, аз никога не ще призная, че те обичам още.

... защото не ни е писано...

        Слушам Адел, нейната Love song... Цялата аз съм едно такова настроение - ретро, любовно, с баладични нотки и блус... танцува ми се... мечтае ми се... посреща ми се залеза... и после... после изгрева. Пея си наум, избягвам мислите за него. Паля си цигара... you make me feel like I am whole again... (караш ме да се чувствам цяла отново...) ... хм... би могъл... и в редките моменти, когато си на ръка разстояние всъщност го правиш... и няма нищо по-хубаво. 

         И въпреки всичко няма да съм с теб, не защото не може или защото не трябва, а защото не ни е писано. Нали най-красивата любов е невъзможната... и аз съм невъзможна като любовта ти и като моята. Харесва ми да те пускам в мислите ми, да сядам до теб и да мълчим... Разминахме се, ти вече го знаеш... нали ти казах... и всичко остана в рамките на "щеше", а ти вълнуваш... Не се обичаме... и двамата не можем да обичаме, какво остава - само тънката невидима нишка, изтъкана от спомени и думи. However far away... you make me feel I am home again. Разстоянията са нищо и никога не са били... Липсваш ми, чакам те в сънищата.

Живее ми се - сега е моментът.

     Чашите с кафе и гледането на карти познавали, дори когато става дума за невъзможни неща и все пак... нужно е зрение, за да се отгатнат някои тайни. Всичко е написано в дебелите книги на живота – знае се как ще се случи, просто ние наивните хора не го разбираме или поне не - често. Първи, втори, трети... на първи, на втори... всичко е цифри, фибри, клетки и предусещания, които са навсякъде около нас.  Големите черни единици понякога не са това, което мислим. Показват ни скритите си страни и ни карат да мечтаем, наричат ни на галено „усмивке” и няма нищо и никой, а имаше допреди миг или два...
      Защо все така се случва? А цинизмът... за него много може да се каже, ама реалността го е довела дотук, до тази крайна точка. Не е правилно, а и е против принципите – на кой му пука. Грешките отдавна вече не съществуват, щом ни е хубаво. И после пътища колкото щеш, ама как ми се иска само да са с правилните хора, на които им пука, които не са страхуват, които не са такива каквито аз бях преди.
       Живее ми се - сега е моментът.